Can you teach me, how to be real? /за момента спряна/

~1~

За пръв път от дълго време, всичко беше спокойно. Далеч от Земята, от Асгард и от всички ужасни неща, които се случваха там долу. Всички оцелели след нападението на Хела, бяха на този кораб и се надяваха за по-добро бъдеще, някъде из галактиката. Погледнах през стъклото на люка. Бяхме близо до планетата Ександер. Спомних си, как покойната кралица ми беше разказвала, че на тази планета се съхранява един от камъните на безкрайността - камъкът на силата. Подгониха ме тревожни мисли, но ги разсеях, като си припомних, че вече всичко е приключило.
Изведнъж корабът ни се разтресе и паднах на земята. Тръгнах да ставам, но в момента в който се изправих полетях отново към пода и си ударих главата в стоящия до мен шкаф, който  се изкърти от стената, падна и прегради вратата на каютата ми. Успях да изпълзя встрани, преди шкафа да ме уцели и пострада само главата ми. Корабът ни се лашкаше наляво и надясно. Чуваха се писъци и изстрели. Всичко около мен се тресеше. Успях да се хвана за леглото и седнах. Усетих, че нещо се стича по главата ми, докоснах мястото и по ръката ми остана кръв.
Причерня ми и бях готова всеки момент да припадна. Страховете и кошмарите ми се въплъщаваха в реалност... Но нямаше да се предам без бой!
Не рискувах за втори път да ставам. Допълзях до откаченото на стената оръжие приповдигнах се и го сграбчих. Нещо се удари във вратата от другата страна. Стиснах здраво бластера и се приготвих да се бия. Внезапно чух познат глас да крещи:
- Дръпни се от вратата!!!
Сторих го. Чу се трясък, гардеробът излетя в противоположната стена и вратата се изкърти от пантите си. На прага стоеше Тор.
- Съжалявам за за забавянето кукле. Добре ли си?
- Ами имам малко кръв... но мога да ходя!
Тор дойде да ми помогна да стана и докато го правеше, приповдигна едната си вежда.
- Сигурна?
- Да - ставайки залитнах - е не съвсем...
- Ясно - с тези думи той хвана ръката ми, сложи я през врата си, хвана ми през кръста и ми подметна - хайде кукле, стягай се и внимавай да не умреш!
- Само ми обясни какво се случва, моля те!
- Нападнаха ни...
- Кой?!
Тор се обърна към мен, в очите му се четеше гняв.
- Танос.
- Какво?! Какви ги говориш, той е в затвора, а и...
- Не е сега времето за въпроси, ако ти се живее!
Беше прав, нямаше какво да кажа. Вървяхме по коридорите, а около нас се чуваха изстрели и викове. Изведнъж корема ми се сви.
- Къде е Локи?!
- Чака ни с децата и жените до авариините капсули.
Значи е добре. Корема ме отпусна. Стигнахме до вратата, която водеше към капсулите и точно преди да дръпна дръжката, от другата страна се чу взрив и вратата, заедно с част от стените излетя право към нас. Тор ме събори на земята и ме прикри от хвърчащите железа. Когато се отдръпна, пред очите ми се разкри ужасна гледка. Труповете на хората които познавах от дете, лежаха на всяка крачка. Смърдеше на изгоряло и на кръв. Не издържах, краката ми се подкосиха и повърнах. Цялата се изпълних със злоба... Когато вдигнах главата си, видях огромния безжалостен титан да се подсмихва с подигравка. Локи беше поставен на колене и двама от прислужниците на Танос го държаха. После всичко се случи като на забавен кадър. Тор ме избута към останалата част на стената и се метна към Танос. Започнаха да се бият и Танос надделя. Тор лежеше на земята и не мърдаше, единствените признаци на живот, бяха стоновете които издаваше. Исках да помогна, но не можех да помръдна. Титанът го хвана за врата и го помъкна към Локи, който още не ме беше забелязал и стоеше на колене. Танос го метна на земята, след което погледна към мен и кимна на прислужниците си.
- Доведете ми момичето!
При тези думи, Локи се обърна. В очите му имаше сълзи, той само прошепна - "Съжалявам..." и се обърна на другата страна. Една от най-верните привърженички на Танос и генерала на армията му се доближи, сграбчи ме за лакътя и ме повлече към мястото където стоеше титанът. Познавах я, казваше се Миднайт. Тя ми се подсмихна със саркастичната ѝ усмивка и ми подметна:
- Ето че отново се засичаме Рейн. И този път кой гледа от високо, а?
Не ѝ отговорих. Изпитвах огромното желание да я ударя, но знаех, че е безсмислено. Тя ме бутна и ме стовари на колене до Локи. Пред нас лежеше Тор, а около нас беше пълно с трупове и кръв. Не исках да вярвам на това, което виждах, исках да се надявам, че това е просто сън...
Танос вдигна Тор, тръшна и него на колене, така, че да можем да се гледаме очи в очи и се обърна към Локи:
- Тесерактът страхливецо, или ще отнема главата на брат ти...
- Когато мога да говоря, без да съм притиснат към земята, като някакво куче, тогава ще говорим за камъка.
- Дръзък си, това ми харесва... изправи се!
Локи стана и изгледа титана.
- Какво искаше, повтори ми пак?
Танос се изсмя.
- Не се шегувам, не ми ли дадеш тесеракта, няма да пощадя това изчадие, което ти наричаш брат...
- Доведен.
-Моля?
Локи изглеждаше отегчен. Не можех да повярвам, колко бързо се смени изражението на лицето му. До преди малко беше като ударен, а сега нямаше и помен от сълзите в очите му и смееше да бъде дръзък, с най-жестокия тиранин на времето ни
- Той ми е доведен брат.
- Локи, няма да се повторя трети път и ти много добре го знаеш.
- Мислиш ли, че ми оставяш избор? Вземи главата му.
Не можех да позволя това да се случи.
- Не!
Миднайт ме сръчка.
- Трай бе момиче! Никой не говори с теб!
Танос погледна към нас.
- Генерал, остави я да говори, може тя да каже нещо смислено.
Той се доближи до мен, аз погледнах надолу, но той приповдигна брадичката ми и се наведе. Лицето му беше на сантиметри от мен и гледах в студените му очи. Полазиха ме тръпки. Чух гласа на Локи.
- Не сме се разбирали за момичето...
Танос продължавайки да ме гледа се усмихна.
- Размислих... взимай брат си. Сега ти предстои друг избор, момичето или камъка.
След тези думи той се засмя, избута Тор и ме помъкна към мястото където стоеше преди  малко.

-————————————————————
Здравейтее. От сега казвам, че тази книга няма да бъде особено дълга и я започнах, защото исках малко разнообразие. Hope u enjoy it и да, надявам се до скоро.😊