Бял Катран (BG)

Глава 2

-Ще разкажете ли накратко какво се е случило с вас през последните пет години ?

-Наистина няма нищо за разказване.

Стаята се изпълни с мълчание. Желанието на директора на болницата да разгадае абсурдността на тази история бе превзело скучния и еднотипен пенсионерски живот. Той искаше да блесне , аз знаех това. Както мнозина искат. Намери плячката , намери историята за вестниците. Готов е.
Утре целият свят ще знае как една жена е живяла в заблуда , ако въобще е живяла някога. Как всичко досега е било измислица. Как аз съм я погубил , измъчвал ... убил ? НЕ! Никой не трябва да знае за това. Никой и никой няма да разбере. Никога.

Къде е тя ? Коя е тя ? Кой съм аз ?

-Прегледах документите от психиатрията , в която майка ви е била до този момент и нещата наистина не са... как да кажа, ами нормални. Имайки предвид обстоятелствата и лекарствата...
-Наркотиците.
-...лекарствата - направи дълга пауза преди да продължи , гледайки право в очите ми - които бяха използвани с цел подобряването на психичното и физическото състояние на г-ца Фейбър, състоянието й  преди да избяга от болницата не се бе променило.
-По въпроса с "бягството" й. Какви мерки са предприети или желаете да преминем към по висши инстанции?
-Не , абсурд господине -капки пот се стичаха по носа му- не трябва и не бива... взели сме мерки за нейното временно ...- кръстоса пръсти и ги постави на масата- временно отсъствие. 

-Преди да си тръгнете , моля вземете тези писма. Тя ги бе написала за вас, докато вас ви нямаше. След случилото се през годините с вас и вашето семейство вероятността тази жена да живее нормален живот е като да запалиш свещ в купа с вода.
-Да , благодаря Ви! Обадете се ако има нещо.- разговорът беше наистина поемаше по скучния и  досаден път, който аз  трябваше да прекратя преди да загубя и малкото спокойствие , което бе останало зад стоманената маска. 

Седеше спокоен , отпи глътка от чашата , в която имаше кехлибарена течност, която имаше силен и скъп аромат. Може би наистина тъгуваше. Приемаше го твърде лично, което бе напълно непрофесионално. 
-Преди да тръгнете искам да задам един личен въпрос, ако нямате нищо напротив, разбира се.- заяви, оставяйки чашата встрани.

Човекът с черното палто застана на вратата с пръсти върху металната дръжка. Леко обърна своята глава и кафявите му очи блеснаха под светлината на залязващото слънце.
-Един.

-Къде бяхте ? 

Тъгата в думите на стареца беше истинска и дълбока. Той наистина се привързваше към своите пациенти , макар те да бяха безброй. Той ги обичаше , защото се надяваше. Както тя се надяваше в своя измислен и изкривен свят.

Мъжът с черното палто отвори врата и излезе.