Once Brothers, Always Brothers (BG Fanfiction)

💣"Be safe, beautiful"💣

Хари

- По дяволите! – извика Зейн, удряйки по дървената повърхност. Задънена улица. Отново. – Безполезни са!
- Професионалист е. – изтъкнах, наблюдавайки съвършено съсипаните записи. Картината беше размазана. Качеството – покъртително. А… стрелецът – неидентифициран. Негодникът, прострелял Найл, остана ненаказан. Спаси се. Засега.
- Да, но… кой? – Зейн попита, облягайки се. – Всъщност, глупав въпрос.
- Логичен, по-скоро. Отговорът, обаче е… далечен.
- Спокойно. Ще намерим виновникът. Знам го. Ще помогна.
- Наистина ли? – признавам, че бях изненадан. Не очаквах съдействие, но приемам помощта.
- Да. – кимна положително. – Определено.
- Благодаря ти. – усмихнах се. – Е, ще дойдеш ли?
- Къде? В имението на господин Кевин? Изключено.
- Хайде. Липсваш на всички. – помолих, но шансът да приеме беше нищожен. – На Лиъм, на Остин, на Ванеса, на Карина, на Наталия, която има нужда от подкрепа… на госпожа Лидия. – надявах се, че последното ще промени мнението му.
- Не. – отказа отново. Е, опитах. – Забрави. Приключих със семейство Стайлс. Съжалявам, Хари. – извини се, свеждайки поглед. – Не мога.
- А, това? – показах татуировката. – Нищо ли не означава?
- Глупости. Не забравяй, че… аз я измислих. Styles Brothers, нали? – кимнах положително.
- Именно. Премахни я. – казах, а Зейн категорично отказа.
- Спомен е. – сви рамене. – Какво да направя?
- Тогава… забрави за глупавата караница. Върни се, братле. Умолявам те.
- Рано е. – оправда се. – А, и Джули… - прекъснах го.
- Джули? – попитах, усмихвайки се. – Коя е?
- Приятелката ми. – личеше си, че беше влюбен. Зейн и любов? Това беше прекалено странно. Сигурно е специална.
- Покажи ми. – няколко секунди по-късно, разполагах със снимката ѝ. Беше красива. Изглеждаше приветлива. Противоположност на Зейн. Привличат се. Ангел и Дявол. Баланс. – Прекрасна е. – върнах му телефонът. – Няма ли… знаеш? Да я представиш на всички?
- Абсурд. Господин Кевин ще покаже високомерността и грубостта си. Естествено, момичето ще ме зареже. – засмях се.
- Момичето изглежда адски влюбено. Бъди спокоен. – уверих го.
- Да поговорим за госпожица Дея Кембъл. – изведнъж смени посоката на разговора.
- Какво? – попитах. Определено ми липсваха разговорите със Зейн, но Дея…
- Говори, Хари. Виждам начинът, по който я гледаш. Влюбен си.
- Не. – отрекох. – Аз… Не. – Зейн се засмя на жалките опити, с които прикривах чувствата си.
- Красиво момиче е. Смело, дръзко, решително, и мисля, че те харесва. – подсмихна се. – Макар че… сигурно сърцето ѝ ще бъде разбито.
- Какво? Защо? – попитах, учуден. Защо мислеше по този странен начин?
- Стига, Хари. Познавам те. Барът е мястото, което обожаваш. А, момичетата – ежедневието ти. Дея…
- Престани. – прекъснах го. – Откакто Дея се появи… аз… с друга… знаеш. – надявах се, че е разбрал това, което имах предвид.
- Изобщо?
- Изобщо. – потвърдих.
- От колко време? Тоест… от колко време се познавате, за да направя необходимите изводи?
- По-малко от седмица. – казах, а Зейн се засмя. – Какво?
- Горкото момиче. Скоро ще разбере истинската ти същност.
- Зейн, тя… тръгва си.
- Ще позволиш ли? – не отговорих. – Виж, подигравам се, но… ако я обичаш, ако изпитваш някакви чувства, не допускай подобно нещо.
- Всичко е моментно. Знам го. Прав си. Защо изобщо отричам? – запитах се. – Помогна ми. Оневини те. Това е. – свих рамене.
- Добре. – съгласи се. – Хайде. Тръгвай, ако искаш. Късно е.
- Дея сигурно е заспала. Знаеш ли, напоследък, облича тениските ми. Много е сладка. Завивам я, защото заспива на отворен прозорец. – казах, усмихвайки се. Боже! Какво, по дяволите, приказвам? Пред родният си брат.
- Хари? – долових упрекът в гласа му.
- Да. Знам. Ще я нараня. А, и нашият живот е опасен за невинно създание като нея.
- Много си влюбен. – каза, потупвайки ме. – Чувството е прекрасно. Отпусни се. – посъветва ме.
- Последно? – попитах. – Първо, отдръпни се. После, не. Недей. Какво да правя?
- Каквото нашепва сърцето.
- Клише. Невероятен си. Браво. Благодаря, господин Психотерапевт.
- Чакам Ви отново. – каза, изпращайки ме. Сбогувахме се и тръгнах.

   Вечерта беше спокойна. Минаваше полунощ. Тишина. Навсякъде. Времето, когато оставах насаме с мислите си. Размишлявах за „Кралете на Маями”, за семейството си, за братята си, но… сега размишлявах за Дея. Мамка му! Беше ме омагьосала. Очите ѝ, усмивката ѝ, искреността и смелостта, която притежаваше, ме побъркваха. Беше момичето, за което мечтаех. Буквално. Съвършенство. Любов? Беше ли възможно? Толкова скоро? Каквото и да беше усещането, което изпитвах, знаех, че нямаше да позволя да я наранят. Никога.
   Паркирах автомобилът. Слязох и извадих ключовете си. Поздравих охраната. Влязох в имението. Във всекидневната Ванеса и Остин бяха заспали, докато гледаха анимация. Целунах ги, пожелах „лека нощ” на Наталия и Карина, и изкачих стълбите. Стаята светеше. Странно. Отворих вратата, вмъквайки се. Мислех, че Дея беше заспала, но грешах. Беше будна. Чакаше ме. Беше облечена с дрехите, които Карина ѝ беше подарила. Изглеждаше невероятно. Осъзнах се. Прогоних неприличните фантазии от съзнанието си, защото знаех, че предстои труден разговор. Седнах на леглото, поглеждайки я. Беше унила. Защо? Докоснах ръката ѝ, усещайки електричеството, което се прокрадна из вените ми.

- Дея? – започнах нежно. – Будна си. Защо? – усмихнах се.
- Аз… тръгвам си. – съобщи, преобръщайки всичко в тялото ми.
- Защо? – попитах. Не исках. Мамка му! Не исках.
- Помогнах ти. Зейн не беше стрелецът. Време е. Животът продължава.
- Дея… - прекъсна ме.
- Хари, искам да… питам нещо. – помоли.
- Питай.
- Какво беше правил, преди срещата ни онази вечер? – какво? Странен въпрос. Защо го задаваше?
- Защо искаш да знаеш? Важно ли е?
- Да. – кимна положително. – Отговори, моля те.
- Добре. – примирих се. – Чуках едно момиче в тоалетните. – отговорих. – Това е.
- Благодаря за откровеността. – усмихна се, изправяйки се. – Ще вървя.
- Дея, почакай. – спрях я. – Обясни ми. Ако си тръгваш само защото…
- Не. Спокойно. – увери ме. – Просто… искам го. Тук, не е моето място. Разбираш, нали?
- Да, но… задължително искам да имаш охрана. Стрелецът е на свобода. Освен това, забрави за кражбите. Аз, лично, поемам всичките ти разходи.
- Благодаря, но…
- Дея. Без възражения. Искаш да напуснеш имението, нали? – кимна положително. – Тогава ще е по-моите правила.
- Добре. – примири се. – Става.
- Пази се, красавице. – придърпах я в прегръдките си. За последно.
- И ти, Хари. – прошепна тихо.

   Дея… ще усещам липсата ѝ. Бях свикнал с присъствието ѝ. В леглото, в банята, на закуска, на вечеря. А, не беше изминала и седмица. Затънах. Определено. Любовта ме повличаше в дълбините си, но бях длъжен да изтрия следите от чувствата си. Въпросът е: Ще успея ли? Или Дея ще остане в съзнанието и животът ми?