ᖯᥣᥲᥴӄ ρᥲᥒʈᥱɾ / ᖯɠ ƒᥲᥒƒιᥴ

᥆ᥒᥱ ;

Потях се в сивото едва цяло рено, което бях принудена да спра в тази откачена жега заради поредния испански катаджия, който си бе помислил, че не съм в трезво състояние, заради налудничавия начин, по който се раздавах на Металика, карайки със  прилична скорост.

- Име?
- Ирис Линн.

Бях прекалено отегчена, за да вдигна погледа си и дори да се опитам да огледам кой ме спираше, знаех само, че индивида е женски по гласа и дотам, но също по този глас можех да позная колко е учудена дамата от името ми и още повече от този глас разбирах, че ще има допълнително проверки по подозрения, че документите ми са фалшиви.
Вероятно е поредния дърт съсел.

- Знаете ли защо Ви спрях?
- Защото не харесвате Металика?

Притежателката на гласа издаде подобен на смях звук и чак тогава се осмелих да я
погледна.
Очите ми светнаха по най-животинския начин, щом видях красиво лице пред себе си и усмивката мигом зашари по устните ми, без да я крия.
Позволих си да я огледам от главата до петите, карайки я да се почувства неловко.
Най-малко неловко.
Все пак, исках да се прибера по най-бързия начин, бях ужасно уморена от пътя,
който мъчих от няколко часа, а отчаяните времена изискват отчаяни мерки, нали така?
Тя беше меко осветена от така силните слънчеви лъчи и това й придаваше някакво
божествено излъчване ... на катаджийка.
Русолява, дълбоки очи и здрав вид на кожата.
Хубава форма, половината от която скрита от навлечената служебна униформа.
Плаха усмивка.
Изглеждаше свястно нетукашно момиче, противно на предположенията, които направих по говора.
Чудно ми беше защо бе избрала тази отегчителна работа. Определено бе непосилна за нея.
Не ми се мислеше, ако станеше дума за по-сериозен случай от пееща в колата си
откачалка като мен. То не, че аз ... важното е, че в момента кротувах.

Тя на свой ред огледа мен със леден служебен преценяващ поглед, но аз бях сигурна, че го прави поне за пети път. Този по-скоро беше осъдителния последен - минаваш ли или не минаваш. Мисля си, че днес ми върви само и единствено на този въпрос иначе досега
отдавна да се бях прибрала.

- Правя Ви отстъпка. - каза накрая тя, но първата дума се изплъзна от устните й без студения тембър. Разбира се, веднага се поправи, но аз вече знаех, че нещо не е наред.

- Няма да Ви проверявам допълнително. Вземете си документите и умната.

Явно не бях единствената, която не желаеше да прави каквото и да било в този пек.
Жива да не бях.
Въпреки цялото това съмнително държание и това миличко момиче, реших да не задавам въпроси. Дарба е да прецениш добре кога да си затвориш човката и кога да я отваряш.
Просто взех документите си и след като дарих катаджийката с още една ослепителна усмивка потеглих плавно, за да не получа още една проверка на следващия километър например.
Вече копнеех за студенината на апартамента ми и кутия плодов сладолед.