The tattoo | ᶜʰᵃⁿᵍˡⁱˣ

oneshot

Мога, много ясно да си спомня тази картина, щом пристъпих в непознатия магазин. Тъмнината ме обзе, неща навсякъде, от различни в по-различни и разнообразни, от чаши до дрехи, обеци. Звучи, като в онези магазини с китайски стоки, но беше много повече от това. Бе толкова мрачно, а всеки един предмет, изрисуван в цветовете от тъмната гама, почиваше, тъй спокойно, сякаш на мястото си бе поставен и добре подреден. Личеше, колко труд е бил хвърлен, за да просъществува това място… И там, на фона на цялото черно, стоеше той. Толкова добре, сливащ се с обстановката. Не видях други хора, очевидно работеше сам или сам в смяната си:
-Здравейте, мога ли да Ви помогна с нещо? – Според многото наредени кашони, можех да разбера, че явно разтоварваше поредната стока, а косата му, гарванова, наподобяваща на обстановката падаше така добре настрани. Макар и да не виждах очите му, неговата история ми бе ясна, още щом го погледнах.
Изваяните му скули се откриха пред мен, правейки гледката още по-приятна за очите, за малък момент, осъзнах, че и той ме гледаше. Може би, очакваше отговора на въпроса, но бях твърде зает да разгадавам всяка негова тайна на лицето.
„О, но моля те, дай ми още малко от многото време, което ще имаме“.
Сякаш мислите ми успяха да достигнат до него, защото започна да попълва нещо в тетрадката, стояща пред ръцете му през цялото време. Ето, една непокътната, поне до този момент, страница. Писалката докосна, измачкания, нов лист, а устните му се извиха в лека усмивка. Наистина ли усещаше какво правя? Или просто се чувстваше добре от факта, че объркано момче му придава такава важност:
-Казаха ми че тук има студио за татуировки, което е добро. Реших да го пробвам. – Осмелих се да отговоря, стори ми се че векове по-късно, а всъщност бяха, има-няма, две-три минути.
А отговорът ми, накара непознатия да повдигне поглед от тетрадката си, насочвайки го право към мен. Момент, всъщност, аз бях непознатия, който имаше чувството, че нахлува в нечия „бърлога“. Толкова привлекателен и фатален, нямаше как да го определя с друго, освен с розата, а тази нотка на небрежност и нежност… Можех да се разтопя пред тези малки звезди, които криеха цяла галактика. Той, все пак не каза нищо, просто се изправи и тръгна към врата, криеща се до щанда, интересно, че не я бях забелязал. Благодарение на лекото кимане, разбрах, че трябва да го последвам. Разбира се, това и направих, без дори капка съмнение, а дори не го познавах, мамка му.
Прибрах ръцете си в джобовете и пристъпих в малкото коридорче, което видиш ли, отново бе в олицетворение на нечия душа, единственото, което ме успокояваше, че приглушената светлина, която тъй самотна, се разпростираше в края на помещението.
Не отне много време, за да стигнем до нея. Чернокосият извади изпод примигваща лампа, ключ, който огледа добре, сякаш дали е правилен и очевидно беше, защото го насочи към ключалката и неочакваната гледка се появи пред мен. Нима бе възможно едно място да бъде толкова тъмно, но същевременно и цветно? Това, веднага ми изскочи като мисъл: „Дали не е огледало на неговата същност, защо е толкова пъстро и черно“? Очите ми шареха навсякъде, докато гласа му не развали тази приятна тишина:
-Явно ти харесва. Какво ще желаеш да бъде запечатано на тялото ти? – Той се облегна на бюрото си но очите му гледаха право в моите. Дали не е някакъв вид стратегия? Не знам, но определено го следвах, толкова непринудено е безусловно. – Или просто искаш да се правиш на мъж? – Последните му думи малко ме засегнаха, като прехапах инстиктивно вътрешността на бузата си и къде, по дяволите, отиде „вие“?
-Имам нещо в главата си но не съм сигурен, как точно искам да го предам, чрез рисунка. – Обясних, а той от своя страна се изправи от бюрото и ми направи място да седна на един от столовете.
Грабна първия тефтеров лист, който забеляза, а с другата ръка и молива, от който не оставаше много, за да се свърши, бе колкото пръстче, че дори и по-малко. Остави ги пред мен и прихвана китката ми. А допирът му… Боже, дори той бе объркващо прекрасен. Погледна ме за пореден път, но този път не открих усмивката му:
-Нека опитаме заедно. Какво си представяш? – Гласът, като музика за ушите ми, толкова мек тембър, но и твърд.
-Иска ми се да е нещо, свързано със свободата.
Макар и краткото обяснение, двамата успяхме да достигнем до крайната цел, която искахме и сега остана, просто да я „вплете“ в тялото ми. Посочих мястото на врата си където исках да бъде, а именно в близост до ухото, но в отговор получих само леко кимане, след което започна да се подготвя за работа, като преди да започне, спомена, че има вероятност да ме заболи, да не се притеснявам да се хвана за него… Мога да кажа, че това е най-сладката болка, която бях изпитвал, а той дори спираше от време-навреме, за да види как съм. Уверявайки се че съм добре, продължаваше и така, незнайно как, но до няколко часа, всичко бе готово. Той се отдръпна, за да се порадва на творението си а аз все още стисках блузата му. Засрамих се от реакцията си и го пуснах по най-бързия нечин, но пък на него, явно му се хареса, защото онази сладка, смразяваща усмивка се настани на лицето.
Няколко минути по-късно се изправих и побързах да се огледам в огледалото. Хареса ми и то много, а с удоволствието от гледката, моята усмивка също си намери мястото измежду тези объркани очи и руса коса. С периферното си зрение, успях да забележа приближаващото се момче, но не се обърнах, нито дори помръднах, изчаках, за да усетя силните му ръце около себе си.
„Дори не знам, как се казваш… Защо стоя така“
И двамата се погледнахме в огледалото, засичайки погледите си, личеше, че ни харесва. Чернокосият облегна глава на рамото ми, сякаш, за да задържи момента още по-дълго, а аз се предадох в обятията му и затвора, в който сам се хванах, но интересно, че в точно в него виждах свободата или по-точно... почувствах я:
-Приятно ми е, казвам се Чангбин. Благодаря ти, че ми позволи да оставя частичка от себе си върху теб.
А аз съм Феликс, този, който се оплете в „свободата“ на един татуист. Питате се за татуировката? Роза, чиито венчелистчета, ставаха на птици и летяха ли… летяха, някои дори изглеждаха далеч. Толкова привлекателен и фатален, нямаше как да го определя с друго, освен с това кърваво на цвят, цвете, а тази нотка на небрежност и нежност… остави трайна следа не само върху кожата ми…
„Няма защо… Чангбин“