Daughter of Death

Daughter of Death 1

12.09.1738г.

 

Родена съм преди много, много време в едно съвсем малко селце в сегашна Европа. Къде точно, не съм сигурна. Родителите ми бяха нормални хора, но въпреки това от самото си раждане аз съм жътвар на души. Не знам как... Просто винаги съм можела да видя мъртвите, да взема душата на човека, чието време е приключило или да напътствам някого до правилното място. Да, Рая и Адът съществуват. Не съм била на никое от двете места. Аз съм по-скоро връзката между тях. Има споразумение, което гласи, че съм неутрална и за това никой не ме закача. Нямам право да заемам страна. А и честно казано не се интересувам. Имам задача и трябва да я изпълнявам докато не свърши и моето време. Не съм сигурна кога ще стане и дали изобщо ще има такъв момент, но съм жива вече повече от 5000 години. Преживяла съм много... всъщност всичко. Обаче някои неща си струва да се преживеят два пъти.

Мразя да се сближавам със смъртни. Това никога не е било на добре. Те умират, а аз не съм чак толкова силна, че съвсем безпроблемно да го понасям. За това и спрях да се движа в тези кръгове. Предпочитам да съм сама. Така е сигурно и безболезнено. А аз мразя да ме боли. Може би изглеждам силна и това е така, но дори аз не успявам винаги да запазя каменното изражение на лицето си.

 

***

 

Изпитвала съм болка. Онази истинската, чистата, наситена болка. Несравнима е с нищо, което може да понесе смъртен. А аз? Аз просто нямам избор. Влюбих се веднъж и всичко завърши зле. И за него, и за мен. И все още ме боли, но сега болката е поносима. Времето понякога помага, понякога не... Аз се погрижих при мен да помогне защото то бе всичко и нищо. Аз съм замръзнала във времето и предполагам никой не може да промени това.

 

***

 

Хората искат безсмъртие без да знаят цената му. А тя е висока и непосилна за някои. Аз нямах избор. Никога не съм имала. Дори когато се влюбих пак нямах избор. За това реших да живея без това чувство. То бе слабост, а аз не се нуждаех от такива. И въпреки всичко копнеех и продължавам да копнея за още от това неописуемо чувство. Толкова сладко, толкова горчиво.

Нямам врагове, но нямам и приятели. Не мразя, не обичам. И в крайна сметка, какво съм аз? Лишено от най-красивите чувства същество, което всеки ден вижда края на хиляди хора, ала това за което копнее е точно обратното. Да желаеш собствената си смърт не е кой знае какво. Не съм единствената, няма и да бъда. И все пак не мога, а и не бих отнела живота си.

 

***

Знам, че понякога разсъждавам прекалено много, ала когато се вгледам в себе си разбирам, че само това ми е останало. Трезвата ми мисъл е това, от което имам най-голяма нужда. Знам, че тя няма да ме предаде... защото си е моя, непокварена от чуждото.

 

Благодаря, че беше до мен. Макар и за кратко. И благодаря, че макар и мъртъв ми позволи да ти споделя тези думи.

 

 

Завинаги твоя, Лиса.

Очите ми преминаха през редовете изписани с красив, завъртян почерк. Бях написала това много отдавна, ала го намерих днес. Интересно как писмото ми се бе озовало тук на бюрото ми. Бях го заровила преди близо 300 години заедно с тялото на Алекзандър. Обаче не бях изненадана. Любопитна, но не и изненадана. Съдбата обичаше да ми се подиграва, въпреки че бях част от нея. Вече не приемах шегите й присърце.

Станах от офис стола и взех листа в ръка. Прииска ми се да смачкам изтънялата, на места прокъсана, хартия, ала не успях. Отново нямах смелост.

Сгънах писмото правейки от него сравнително малко правоъгълниче. Отидох до леглото си и се наведох. Издърпах красива, дървена кутия с метален обков и я отворих. Пренебрегнах другите листове и предмети вътре и пуснах писмото в нея. Едно от многото, които бях написала сама... сякаш за себе си. Затворих кутията и я върнах на мястото й.

Е, животът беше гаден, но това не означаваше, че трябва да се предам. Напротив, означаваше, че трябва да се боря със зъби и нокти. Дори когато съдбата ми поднасяше специалитета си от гадости.

Защото си заслужаваше да живееш, за да намериш смисъла на живота. А само по себе си това начинание ми се струваше достойно.