Пътешествениците (The travelers)

Пролог

Оглеждам се. Намирам се в училище. Не, не съвсем. Изглежда като училището ми, но е различно. В краката ми се вие гъста мъгла, всичко изглежда по-мрачно и злокобно от обикновено... Освен това навсякъде има мъртъвци.

Разбирам, че се намирам в астрална проекция, и си налагам да си спомня указанията на Селест. Дръж се като тях. Не се набивай на очи. Не им давай да разберат, че не принадлежиш там. Опитвам да се отпусна и тръгвам по коридора без да ги гледам в очите.

Естествено, това се е случвало и преди. Започнах да пътувам около петгодишна възраст. Отначало нашите смятаха, че са нормални кошмари. Мисля, че отчаяно искаха да вярват, че са просто кошмари. Но по същото време започна да ги сънува и братовчедка ми Амбър, точно както и сестра ми Селест преди нас. И се наложи родителите ми да приемат истината.

Но истината всъщност не беше толкова страшна след като станах обучен пътешественик. В началото пътуванията ми бяха хаотични, неконтролируеми и мъртвите винаги разбираха, че съм там. А това никога не е хубаво. Постепенно обаче, с помощта на Селест, разбрах какво да не правя и как да се предпазвам. И кошмарите от опасни се превърнаха просто в неприятни изживявания.

Завивам към стълбището и тръгвам нагоре. От опит знам, че когато пътуването не е предизвикано от мен – а то много рядко беше такова – не мога да го прекратя, затова не ми остава друго освен да се разходя из гимназията и да изчакам да свърши.

Спирам, защото в нишата между шкафчетата има момиче. Обърнато е с гръб към мен и раменете ѝ се тресат, сигурно плаче. Поемам си дъх и решавам, че едно момиче не би могло да е толкова опасно. И слагам ръка на рамото ѝ.

Тя се обръща. Затаявам дъх, очаквайки да се окаже някое демонично същество със светещи очи.. но тя е съвсем нормална. Мократа ѝ коса е залепнала за врата, очите ѝ шарят тревожно наоколо.

- Какво ти се е случило? – питам.

След малко тя фокусира налудничавия си поглед върху мен и въздъхва тежко.

- Той не иска да ме целуне. Защо не иска да ме целуне?

Настръхвам, защото гласът ѝ е зловещо равен, странен и нечовешки. Въпреки че се тресе от хълцания, лицето й е студено и безчувствено.

- Кой не иска да те целуне?

Момичето избърсва очите си.