Спомени ( Imagine with Park Jimin)

1.

    Бе настъпил точният час на нощта. Лунната светлина осветяваше нощната бездна. Останала без избор пред пълнолунието, следях светлината, като че ли се беше появила, за да ми покаже път.

  Бягах... бягах с всичката сила, която можех да свикам. Пътищата, сякаш образуваха лабиринт, от който да не можех да се измъкна. 

* Хайде, Александра, не се оставяй!*- казах си наум.

   А може би дълбоко в себе си знаех, че тази нощ нямаше да се измъкна...За последен път гледах пълнолунието...Дишайки на пресекулки, краката ме умоляваха да се спра...

  Изведнъж някой ме застреля в десния ми крак. Извиках от болка, но продължих да бягам. Падах. Ставах. Падах. Ставах. Цялата бях в синини, рани и оставях локви от кръв.                              

- Предай се! Тази нощ няма да се измъкнеш! Играта свърши!- провика се Стивън.                      - ОТИВАЙ ПО ДЯВОЛИТЕ!- разкрещях му се, без да се да обърна и спра.

   Нямаше да се предам на тезаи мафиоти. Нямаше да се предам и на този кучи син, наречен Стивън. Те убиха майка ми!

  И така...Бягах от три месеца, защото убих шефа на мафията- Тайлър, бащата на Стивън. Тази нощ може би нямаше да оживея, но се радвах, че успях да изпълня мисията си. Сега спокойно можех да умра.

   Чух много изтрели. В следващия миг се спънах и паднах. Нямах сили да стана, защото ме бяха застреляли. Не усещах болка, виждах само река от кръв. Гледах луната и дишах учестено.

- Предаваш ли се?- усетих гласа на Стивън близо до мен.

- НЕ!- изкрещях с цяло гърло.

  Последваха ритници и бой до смърт. В този момент се оставих на беззащитността ми.

  Настъпи тишина... Странна и гробна тишина! Дали вече бях мъртва? Вдигнах поглед и видях един мъж- строен и малко нисък. Сигурно беше хубав, но не можех да видя лицето му от тъмнината.

- Т..ти ли ще ме у...убиеш?- промълвих и изгубих съзнание.