Спомени ( Imagine with Park Jimin)

4.

   Стоях сигурно няколко минути вцепенена, паднала на пода. Ще ви прозвучи глупаво, но в тези три седмици аз, сякаш бях започнала да повярвам в добрината на Джимин. Като че ли, как се нарича...като че ли бе любов от пръв поглед за мен.

* Не биваше да му повярвам, защо?*- докато мислех, една сълза е капнала по бузата ми.

  Видях с крайчеца на окото си как младото момиче плачеше. За миг си спомних как бях плакала по същия начин над трупа на майка ми. Можех да я усетя...да усетя страха и тъгата, преплетени в сълзите й.

  Имах избор. Веднага да напусна...Да, ако се бях задействала по-бързо щях да избягам. Но нещо ме възспираше. Погледнах отново момичето и вече знаех отговора...Щях да спася всички! Не успях да спася навремето мама, но сега имах възможност да спася онези наплашени хора.

  Отърсих се от транса. Хванах ръцете на момичето и я накарах да ме погледне.                           - Ти как се казваш?- я попитах.                                                                                                                                   - Миранда, госпожо.                                                                                                                                                           - Добре Миранда, на колко си?                                                                                                                                     - На 18, госпожо.

  Пфу, че е била и по-малка от мен. Изправих се, както и изправих Миранда. Изтрих й сълзите с палеца си. Дадох й един от своите пистолети.                                                                              - Слушай какво, имам план, но за нея се нуждая от теб!                                                                               - Д...да  госпожо...- трепереше тя.                                                                                                                              - Вземи този пистолет, опитай се да разсееш разярените хора, като научиш  какво искат. А аз ще ги надхитря някак си и ще се опитам да се справя с положението.                                           - Д...добре...                                                                                                                                                                             - Хайде, бързо!- наредих й. 

  Тя изтича вънка, ала аз заключих вратата на стаята. Екипировах се с оръжията си и с помощта на дългия чаршаф успях да скоча през прозореца.                                                                    - Или сега, или никога Александра!- си казах.

Гледна точка на Джимин 

- Ако не ти я върна, КАКВО?!- ядосах се аз.- НЕ МОЖЕШ НИЩО ДА НАПРАВИШ!

  Изгледах свирепо брат си и бях на път да изляза, докато Стивън не се обади:                            -  Ами ако мога да направя?!ХАХАХА! Мисля, че тук грешиш! Александра скоро ще е в ръцете ми, защото моите хора сигурно са ти превърнали имението в малък безпорядък! ХАХАХ! Докато се върнеш там, никой няма да е останал жив!

    Обърнах се, обаче останах на мига вцепенен. Стивън, собствения ми брат от кръв и плът, бе насочил пистолет срещу мен. 

- Или айде мога да го поукрася малко.- продължи той, смеейки се.- По-скоро Александра ще е в моето легло...О и като се замисля, май ще трябва първо да развие способност от стабилни нерви. ХАХАХА. Няма проблем, преди брака мога да отделя специално време за това...все пак...нали живота й ще бъде в ад, ХАХАХА!

- К...какво КАЗА ТИ?!

  Всичко бе измама! Брат ми е скроил клопка! Гледах го отвратен, мислейки си само за едно име- Александра!

- Казах, че скоро Александра ще бъде под моя собственост! ХАХАХА!

   Той продължаваше да се смее, а аз бях тъй ужасен от мислите на брат си! Нямаше да му я оставя! Александра бе моя, само моя! Няма да позволя да се превърне в негова играчка! Стиснах юмрук и изръмжах:                                                                                                                                            - Само в мечтите ти, копеле такова!                                                                                                                          - Хахаха! И защо не я даваш?! Иначе...да не си влюбен?- гласа му стана още по-сериозен.

   Да, бях влюбен в нея, но не биваше да му показвам. За сега само това можех да направя.

- Не! Глупости!- отвърнах хладнокръвно.                                                                                                               - ТОГАВА МИ Я ДАЙ!- изсъска той.- И ще ти простя жалкия ти животец!

     Не успях да се сдържа. Без да ми пука, че държи пистолет в ръката си, наскочих му с юмруци. Той видимо остана изненадан, падна и изпусна пистолета си далеч от него. Биехме се, забивайки си юмруци, докато не ни рукна кръв от носовете ни и устите ни.

  Накрая тъкмо бях станал, когато усетих, че нещо ме прониза. Изгубих равновесие и паднах  беззащитен . Оказало се е, че Стивън ме е наръгал с нож. 

  Тй се приближи до мен и ми прошепна  в ухото:

- Момичето, което толкоз много държиш на нея и я приютяваш в къщата си, уби баща ти, знаеше ли?

Извинете ме за грешките и за това, че веднага не качих четвърта част, поради многото ми пътувания! Надявам се да ви е харесало! Очаквам мнение от вас! Обичам ви!