Все Още Жива

Част 1

Здравейте. Казвам се Маги и съм на 19 години. Знам че все още съм прекалено млада и не знам нищо за живота (еййй знам че нищо не знам ) както някои от вас биха казали. И може би сте прави, а може би не. И също така знам че всеки има своите трудни моменти. Някои от нас повече. И това което ще ви кажа тук може да е прекалено много за един път, но останете с мен и ше разберете. И може да намерите нещо ново за което да живеете.

Всичко започна от детската градина. Знаете децата в днешно време. Те съдят по цветът на кожата, как си облечен, колко пари имаш. Нека да кажем, че са много груби. Не им пука за чувствата на другите. И много малко деца са добри. Но все пак са малки. Дори и да е трябвало родителите им да ги научат да са добри с всички.

Така де аз не бях богата. Моля ви не ме разбирайте погрешно...Не бях и бедна. Нещо по средата. Понякога бях облечена със старите дрехи на сестра ми, понякога бях с красиви рокли които леля ми ми купуваше. Но пък имах светла кожа. Но децата все още не ме харесваха. Наричаха ме с имена, биеха ме (най - вече момчетата), казваха ми, че не принадлежа в тяхното общество, че трябва да си тръгна, че ме мразеха, че съм гризна и ще остана сама до края на живота си и т.н. Чувствах се толкова зле. Няма си никой който да ме разбира напълно.

Плачех толкова много. Но само, когато трябваше да спим, за да не могат да ме видят в това състояние. Да си го кажем - децата най - вероятно щяха да ми се смеят.

И никой не искаше да си играе с мен. Още повече пък да говори с мен. Исках да се свия на една миниатюрна топчица вкъщи и никога повече да не изляза. Обаче най - забавното и интересно нещо за мен в момента е, че винаги слагах тази широка усмивка, когато баба идваше да ме взима. Знаех че моето бабче можеше да усети тъгата ми...Но не задаваше въпроси за това. Сякаш чакаше аз сама да поискам да ѝ кажа. И малчовците ѝ се смееха, защото имаше гърбица. Толкова груби. Но това си е моята баба - винаги толкова добра, и винаги с най - широката възможна усмивка всеки ден.

Беше толкова хубаво да съм си вкъщи. Чувствах се сякаш забравям за проблемите си, когато ме взимаше от тази дупка на ада. Тя беше единствената покрай която се чувствах истински обичана. Аййй тази жена. Моята ценна баба. Исках да ѝ кажа колко много я обичам от дъното на душата си, и какво се случваше там. Но го пазех за себе си. Защото не исках да я притеснявам. И като всяко дете, си мислех, че ще е с мен завинаги. Но съм сигурна, че знае колко много я обичам и до ден днешен. Как ми липсваш бабо.