Спомени ( Imagine with Park Jimin)

5.

Гледна точка на  Джимин:

 Когато чух това останах тъй шокиран, че не успях да намеря сили да реагирам когато Стивън напусна трапезарията. Не можех да повярвам, че такова красиво момиче като нея се оказа убийца! Да, не обичах факта, че баща ми и брат ми убиваха, обаче все пак той ми беше баща, нали се сещате... Като дете съм имал и по-добри моменти с него.

  Преди три месец, на една сутрин всички бяхме повикани спешно в офиса на баща ми...Беше ми странно, имах лошо предчувствие. Ала щом отидох видях на пода локви от кръв и неговия блед труп. Казаха ни, че е припаднал и се е ударил лошо. Отначало тази история не ми се връзваше, но тогава като се бях замислил...ми беше дошло донякъде логично, понеже баща ми не беше добре със здравето си.

  Но днес всичко се беше променило. Мислите ми бяха объркани. Почувствах се наранен за това, че бях подмамен за нищо, а аз така добре се бях държал с нея.. Чувство на предателство и гняв превзеха сърцето ми, докато от друга страна, някакво чувство ми подсказваше да не се доверя на това.

  Бях толкоз разярен, че преди да съм се осъзнал, станах и започнах да разхвърлям всичко, което беше в трапезарията...счупих прозореца, счупих столове. Тъкмо да счупя и масата, когато се оказах на пода. Почувствах чак сега болкатга от наръганото място. Изкрещях яростно с цяло гърло.

  Изминаха се няколко секунди. Звяра в мен бе утихнало. Задъхан, вдигнах поглед към тотално разхвърленото помещение. Всичко бе счупено и изцапано в кръв.

  В следващия момент секретаря ми се втурна към мен.

- Господине какво се е случило така с вас?!- бе разтревожен.- Трябва спешно да ви закарам в болница!

- Заведи ме в имението ми!- наредих му снизходително.

- Но господине...трябва спешно да ви отведа в болницата! Не можете...

- КАЗАХ ТИ ДА МЕ ЗАВЕДЕШ ВКЪЩИ!- разкрещях му се. Нямах сили да търпя нечий глас.

  Той се стресна.

- К...като н...наредите!- треперейки ми помогна да се изправя.

     Напуснахме имението на майка ми и баща ми...

Твоя гледна точка: 

 Видях хора на Стивън да седят отвънка. Значи те бяха нещо като подкрепление на тези, които стреляха безразборно вътре.  Скрих се зад най-близката стена пред мен.

  Правех всичкото това нещо, защото исках да спася онези невинни прислужници в имението. Ако ме питате какво мислех за г-н Парк Джимин...Всъщност, ако се замисля, ако се отдам на чувствата си, бях впечатлена, че макар той да е брат на Стивън, се държеше добре с мен и ме беше спасил. Бях сигурно влюбена в него, но проблема е, че той май не мисли така и се страхувах, че ще ме предаде.

* Щом е допуснал да навлязат тези нехранимайковци, значи от вчера е мислел да те предаде на смъртта. Глупачка!*

  Правех го, защото исках също да върна услугата му, като запазех реда на красивата му къща. После щях да си тръгна...

  Съсредоточих се върху мисията си. Промъкнах се иззад тях и успях да удуша единия и да счупя врата на другия. Останалите ги оправих пак с душене, но и чрез малко бой...Тъкмо малка загрявка за мен!

 Влязох, прикривайки се, вътре. Беше си разтурено... Питах се къде ли са се озовали, докато не чух гласове от големия салон.

 Приближих се и се скрих зад вратата. Видях как прислужниците седяха на пода изплашени със заплахата да бъдат убити. Чувах как плачеха, виждах в очите им само страх до смърт.

- Наистина господине, няма я!- познах треперещия глас на Миранда.

    Отпред, с гръб към мен, стоеше мъж със сив костюм.

- Щом е така, значи след като пролея кръв, ще се разбере!

  Взеха Миранда. Насочи се пистолет към нея. А човека, който щеше да я застреля бе Стивън!