Отново поглеждам нагоре и се взирам в безкрайното синьо небе.Остана само една частичка-моята аапатия.Остров заобиколен от море продължаващ към нищото.Политам нагоре стремейки се към тази светлина.Но студения дъжд полива крилата ми непозволявайки да стигна до това място.
И днес отново съм сам на този самотен остров.Подобно на вълните на далечния океан мойте спомени се колебаят.Точно сега искам да заспя в прозрачните си безветрени крела,обгърнат от тях.Търсих съдбата си с която бях натоварен.Подобно на рояк пчели които летят надолу.
Един ден ще бъда в състояние да стигна мястото където ще се излекуват раните ми.Ще излекувам самотното ми сърце.Ще избягам от болката замъгляваща съзнанието ми и унищожаваща всичко в мен.
Взирайки се в небето то отразява мястото над мен.Сияния дом и Земята-моя затвар където има омраза и скръб.Наказанието ми.Събрал съм фрагменти от моята тъга.Получена от миналото ми и несправедливата съдба.
Вечността е безкрайна като синьо море и самота обгръщаща моята душа.Толкова много самота която е в повече за когото и да е.
Сънищата ми са като мираж.Те са като меланхония.Появяват се и когато протегна към тях те изчезват.
Но сега те тайно цъфтят.
