Спомени ( Imagine with Park Jimin)

11.

      Твоя  гледна  точка:

     Когато се събудих,  намерих се легнала на нещо меко. Лунната светлина ме обгръщаше цялата, ала на мен не ми бе студено. После се видях, че бях завита и не знаех къде се намирам. Изправих се, обаче този път с по-малко болки. Раздвижих се, обаче нещо ме спираше...Бях вързана. Оглеждах се. До мен имаше само мрак и огън.

- Ето, че си се събудила.- обади се някакъв мъжки глас. Беше ми познат. 

   Обърнах се и какво да видя... Джимин пред мен. Той ме удостои с една загадъчна зашеметяваща усмивка. Беше много странно... Сърцето ми се разтуптя, но не биваше да го показвам...А и бях достатъчно объркана и наранена, за да мисля каквото и да е.

- Защо ме спаси?- попитах хладнокръвно.  

    Последва мълчание. Той нямаше намерение да отговори. Но аз не се сдържах.

- Мислиш да ме убиеш, нали? Защо първо ми помагаш, ала после ме захвърляш? Защо не ме убиеш и да се свършва?! - очите ми се насълзиха.

 - Лягай си, трябва да си почиваш.- избегна очен контакт с мен.

- Смяташ да ме накажеш с мълчание, а... Ако това ще те накара да спиш спокойно, добре...- промърморих  и легнах. 

Гледна точка на Джимин:

     Беше ми много тежко. През гърлото ми мина тежка буца. Тя ме молеше да я убия... Не можех... Бе добър въпрос...защо като я мразех заради постъпката й, все още я спасявах. Не е ли странно?  Не е ли странно, човек да мрази някого, обаче в същото време да не може без него и да му помага?! Отговора на въпроса бе, защото мамка му, бях влюбен до уши в нея! Но не искам да изглеждам слаб и уязвим  пред нея. Затова, колкото и да ми бе трудно, щях да я третирам с мълчание. А и бях объркан. Трябваше да си събера мислите и утре щях да реша какво по-точно щях да направя с нея.

   Ето че най-накрая заспа. Не успях да си взема очите си от такава красота! Наблюдавах я докато спеше. Без да съм осъзнал, съм прекарал цялата нощ гледайки я как спи и потъвайки в мислите си... 

   Бе на път зазоряване. Станах и нежно я отвързах. Все пак бе най-логичното решение за сега. Не мисля, че тя би ми избягала, защото аз бях наблизо така или иначе. Отидох да се поразходя малко, да се огледам наоколо. 

Твоя гледна точка: 

  Събудих се с помощта на слънчевите лъчи. Станах малко отпочинала и освежена. Огъня бе спрял да гори, имаше само пушек. За моя изненада не бях вързана и все още бях с неговата жилетка. Обаче наоколо бе пусто...нямаше и следа от Джимин.

  Станах и отидох да си измия лицето на водопада. След това се отправих наоколо, за да видя гледката. Намерих Джимин седнал. Отидох при него.

- Благодаря ти за всичко. А и без това не ти върша работа. По-добре да си тръгна. Никога повече няма и да ме видиш. Съжалявам за това, което е станало. И без това съм ранена, не бих оцеляла толкова дълго. - казах и му поставих в скута му горницата.

  Последва мълчание. 

- Смяташ да ме накажеш с мълчание, нали? Ако така ще се почувстваш добре...добре...- извърнах глава, защото не издържах повече. Бях влюбена в него, но аз бях виновната.

   Да, сълзите ми изтекоха. Отправих се за тръгване. Направих три крачки, когато Джимин ме хвана за китката и каза:

- Няма да ходиш никъде!