Закрила

В училище не винаги ми беше лесно. Предметите винаги ми бяха трудни, нямах приятели и някак си все едно всички бяха срещу мен. Не, че не се справях, не ме разбирай погрешно, просто беше трудно. Когато станах девети клас всичко се промени. Тате си тръгна и не се върна, дядо почина а мама се разболя. Тогава просто нямах сили за нищо. Ходех на училище но все едно не бях там. Представях си живот, какъвто никога нямах. Имах баща и майка, които се обичаха, обичаха и мен. Представях си приятели... пълно семейство... но като се замисля... си представях само тези две неща. Това ми стигаше, за да съм щастлив. Но трябваше да се връщам в студената и безкомпромисна реалност. Там, където винаги е самотно. През това време имах само мама. Тя винаги ме подкрепяше и ми даваше това, което може. Нямахме почти никакви финансови възможности. След като се разболя не можеше да излиза от вкъщи, това я съсипваше. Само заради нея не се отказах. Да, взимах джобното ножче на тате понякога и ръката ми го отнасяше и някак си болката в сърцето ми не беше толкова силна. Но сигурно се питаш как стигнах до тук. В нашия клас имаше едни момчета. Трябваше да им давам всичките си пари, иначе го отнасях... трябваше да лъжа мама, че съм падал по стълбите, че съм се удрял някъде... не исках да я забърквам в това, знаех на какво са способни. Веднъж се случи да нямаме нищо... Нямахме и един лев, нямаше какво да занеса в училище. Бях се подготвил отново да имам посинено око или по-зле. Но като се замисля, може би щеше да бъде добре още тогава да ги накарам да ме убият. Когато ме попитаха защо не нося никакви пари и ме накараха да кажа истината по начини, които не искам да споменавам, аз им разказах за майка ми. „Щом майка ти е виновна, тя ще ти отнесе последствията." - тези думи изкачат в главата ми всяка една секунда, от тогава, до сега. Исках да кажа на някой, но ме беше страх. Последният път, в който се опитах да кажа какво се случва в полицията, никой не ми повярва, защото нямах доказателства. Разбира се, след като те разбраха за опитът ми да ги разоблича отново се прибрах вкъщи пребит. Смятам, че майка ми знаеше, че има нещо гнило. Но тя нямаше какво да направи по въпроса. Промиваше ми раните и ми разказваше истории. Най-често в историите се разказваше как винаги доброто побеждава злото, как всичко се връща. Аз обаче не се надявах да им се върне. Исках просто да спрат. След като ми казаха, че майка ми ще отнесе това, което по принцип отнасям аз, тогава се надявах да умрат. Да страдат. Бях готов да ги убия, след което да умра със тях. Вече бях решил, че щом последния час свърши ще дотичам до вкъщи и ще пазя мама. След като ме заплашиха не ги видях в училище. Започнах да мисля какво ли не. До такава степен се изплаших, че излязох от още първия час. Прибрах се вкъщи и мама беше добре. Успокоих се толкова много. Тя ми се скара, че не съм на училище и ми каза да се връщам. Аз се опитах да и обясня, но тя не спираше... започна да се обвинява за това, че не съм там. Казваше, че понеже тя не е добра майка аз бягам от час. Аз се изнервих дотолкова, че и казах: „Като искаш - умирай!", след което излязох от къщата и тръгнах към училище. Часовете свършиха и аз тръгнах към вкъщи. Прибрах се, а мама я нямаше. Нямаше я. Потърсих навсякъде в къщата. След това отидох в задния двор, може би тя просто беше излязла на чист въздух или нещо такова. Щом отидох в задния двор я видях. Беше седнала на един стол, обърната към оградата. Казах и, че ме е изплашила до смърт и ѝ се извиних за по-рано. Тя не каза нищо. Помолих я да не ми се сърди и отидох по - близо. Прегърнах я през шията и се парализирах от гледката. Отпред цялата беше надупчена. Не можех да възприема това. Една по една сълзите ми се стичаха по лицето, но не можех да го възприема. Не исках да го възприема. Паднах на земята и започнах да крещя. Аз бях сигурен кой го е направил. Кълна се, ако бяха пред мен, щях да ги убия. Всичките. От виковете ми съседите бяха повикали полицията. Когато дойдоха и опитаха да ме успокоят, да ме попитат какво е станало, аз мълчах. Не исках да повярвам, молех се да се събудя в леглото си от майчината ръка... Исках го повече от всичко. Бях готов на всичко. Отведоха ме и ме разпитваха. Аз им казах, че знам кои са, но те не ми вярваха. Провериха в дневниците в училище и момчетата нямаха отсъствия. Разпитаха учителите, те казваха, че са присъствали, явно защото не искаха да им отнемат работата за това, че не са им писали отсъствия. Това беше края на всичките ми опити да се защитавам. Някои хора предполагаха, че аз съм я убил. Този въпрос присъстваше и при психолозите, които ме разпитваха. След време ме настаниха при теб, но аз нямах сили повече. Сега вече най - вероятно ме няма. Моля те, недей да скърбиш, бабо.

Не исках ново начало, не исках семейство, не исках приятели, не исках нищо повече, освен мама.