ЗВЕЗДНО СИЯНИЕ

ГЛАВА 1- И ЕТО ОТ КЪДЕ ЗАПОЧНА ВСИЧКО

Елена беше едно 17 годишно момиче. Денят и беше започнал зле. След като сутринта се успа, не ѝ остана почти никакво време да се оправи за интервюто. Да, това лято беше решена, че ще работи и баща и и помогна да си намери работа. Ще бъде сервитьорка в едно улично и доста уютно кафене, ако все пак стигнеше навреме. С отварянето на очите си, тя мигновено изскочи от леглото си. С бързи движения изми зъбите и лицето си. Оправи леглото си отгоре, отгоре, облече първите дрехи които изкара от гардероба си. Тениска на Pink Floyd и дънкови къси гащи. Върза буйната си къдрава коса на опашка /е поне до колкото тя позволяваше/, сложи малко спирала за да подчертае пъстрите си и  зелени очи, обу конвърските, грабна раницата си и отпраши. След нея стаята и изглеждаше така сякаш ураган е минал през нея, но тя го намираше за нещо съвсем нормално за една подрастваща тийнейджърка.

Въпреки опитите ѝ да побърза, все се блъскаше в хората и ѝ се налагаше да спира и да се извинява постоянно. Майка ѝ я беше научила, че колкото и злобни и двулични да бяха хората в днешно време, винаги трябва да е мила и добра. Изморена и задъхана тя все пак стигна навреме.

Ух...даже аз не вярвах че ще успея да стигна- задъхана си помисли тя.

Докато си почиваше за малко пред входа и се опитваше да си поеме дъх изведнъж пред нея изскочи един леко пълничък господин с бяла престилка и широка усмивка.

- Явно някой с нетърпение е очаквал нашата среща! – подсмихна се мъжът и тогава Ел се досети. Това бе собственикът, точно с него имаше среща. Тя ококори очи и се изправи веднагически,

- Здравей мила, по погледа ти разбирам, че вече си се досетила кой съм аз, но все пак нека се запознаем. Аз съм г-н Алберто Бианки, но можеш да ме наричаш Арти.

Алберто Бианки по произход беше италианец. Като млад в родната си страна дълго изучавал кафето и неговите спецификации. След това решил да замине за латинска америка, където се влюбил в местна девойка. Сега е собственик на едно улично кафене, съпруг и баща на две малки дечица - Касандра на 5 и Елиът на 7.

Боже тази усмивка не слиза от лицето му, дали просто мускулите му не са се схванали така – помисли си Ели

- Приятно ми е да се запознаем г-н Бианки. Аз съм Елена, Елена Лерой.

- Знам мила все пак с баща ти  бяхме близки приятели по онова време в Италия преди скъпата ти майка да му врътне главата. – той се засмя. – Заповядай влизай.

- Благодаря Ви!

Двамата бавно пристъпиха входа на кафенето. Вътре миришеше на прясно смляно кафе, на билки, тук там се усещаше и аромата на шоколад и бисквитки. Тези вкусове и напомниха за детството и когато майка и всяка неделя я изкарваше рано сутрин и я водеше на такива места, за да пият чай заедно. Отвън помещението изглеждаше малко, но след като прекрачи входа му Елена се увери, че нещата съвсем не бяха така. Отвътре то беше просторно и широко. Като се започнеше от ъгълът, в който се намираха всички машини за еспресо и кафета, витрините със сладки и торти, многобройните рафтове с чаши и се стигнеше чак до огромната библиотека пълна с книги на вторият етаж. Кафето беше боядисано само в светли пастелени цветове. Всяка стена беше боядисана с определен цвят и на всяка една имаше по един цитат от световно известна книга. Този начин на интериор и обзавеждане и допадаше страшно много. В кафето бяха разположени много различни маси – малки, големи, дебели, тънки, за кафе, за чай, нормална маса, кръгла , квадратна ... какви ли не. Тези маси естествено отговаряха и на столовете, някъде имаше люлки, другаде барбуринота, високи столове, ниски столове, дивани, фотьойли и тн.

- Много е приятно тук. – отбеляза Ел.

- Ооо...благодаря ти мила. Хайде заповядай. – той я поведе към офиса си, който се намираше в края на заведението.

Ел си представяше офиса като много скучна стая, цялата в сиво с едно отрупано с документи бюро и няколко лавици пълни с книги, които сигурно дори самият Бианки не бе чел. Влизайки в него през ментово-зелената врата всичките и представи сякаш умряха. Това никак не приличаше на нормален кабинет. Стаята беше изпълнен с какви ли не странни и чудновати предмети, имаше няколко буркана със бонбони наредени върху един от шкафовете до вратата. До тях различни напитки, по рафтовете бяха наредени сервизи с чаши, минерали, скъпоценни камъни и още много джунджурии, които бъдещият и шеф очевидно обичаше да колекционира.

След 1 час разговори за и извън работата, Елина напусна кабинета и пое към тях с цял куп документация. По пътя реши да звънне на своята най-добра приятелка и да и разкаже всичко. Държейки документите в едната си ръка и говорейки по телефона тя прекосяваше улиците като стрела. Тъкмо пресичаше по Мейсънс и Сан Марина, когато се сблъска с някого.

Можехте поне да се извените! – подвикна тя след него,но очевидно той не я чу заради шума. Тя се загледа в него. Той носеше бяла риза и черно дънки, косата му беше застанала почти перфектно, а ризата го правеше да изглежда добре оформен. "Може ли да са толкова некултурни?!" замисли се тя. Изпуфка и продължи по пътя си, тъй като след светване на зеленото, колите сигурно щяха да я направят на кайма. Дори и в този малък град на италианският бряг всички бяха много забързани...