Над мен е замечтаното, звездно небе, а пред мен - безкрайният, свободен океан. Вълните му танцуват с вятъра, който сякаш иска да ме прибере от това изоставено пристанище. Приканва ме да полетя с него, далеч от всичко и всички.
Косата ми е твърде къса, едва стига раменете ми и сега тънки, черни кичури изпълват зрението ми. Свобода и капчици безбрежен океан.
Късно е. На пристанището няма никого. Единствената ми компания се състои в една слаба, примигваща светлина. Последната светеща лампа. Докато вървя под златния ѝ, самотен прожектор, си мисля за него. За човекът, когото изгубих. А той все още е така близо.
Понякога имам чувството, че всичко ще се оправи. Нима е толкова трудно? Да заключим тайните с целувка и да ги предадем на океана. Да се освободим от белезите си.
Когато стигам пейката, на края на пристанището, не сядам на нея. Все още го чакам. Не съм готова да продължа сама. Не искам да продължавам сама. Търся го. Търся ръката, която ще ме спре, която ще сподели пътя ми.
Едва успявам да чуя стъпките му над безмилостния грохот на вълните. Те ме викат. Вълните, или думите му? Може би винаги са били и двете. Не успявам да различа силуета му от всеобхватния мрак. Знам, че той е там, винаги до мен. Тогава защо не го виждам? Дали нощта е прекалено жестока, или той вече си е тръгнал? Още ли е там? Още ли ме чака?
Да. Да, тук е. Сяда на пейката пред мен, но не ме поглежда. Дали отказва да го стори, или просто не ме вижда? Нима е забравил как изглеждам? Забравил ли е, че ме обича?
Слагам ръка на рамото му, но той не трепва. Не ме познава. Аз също не мога да го позная. Поредния силует, превърнал се в неразделна част от мрака.
За последен път поемам дъх, макар дробовете ми да се изпълват единствено с мълчаливите силуети на далечните звезди. Може би завинаги ще останат прекалено далечни.
Обичам те, казвам на света и на него. Винаги на него.
Обичам те, повтарям, преди да направя последната крачка. Преди черните вълни да ме погълнат в обятията си. Вече съм една от тях. Вълна без бряг, сянка без надежда.
Последното нещо, което виждам от дъното на океана, е лицето му - все така неразгадаемо и сляпо за света.
А след това единствената, златна светлината угасва завинаги и самотното пристанище изчезва сред безкрайната, така болезнено неизбежна нощ.
