Върхът на планината е заключен в стоманения захват на белите облаци. Изглежда така, сякаш горите ѝ тлеят. Короните на дърветата се превръщат в бял прах - храна за небето.
Точно там са те. Зад хоризонта, скрити от другата страна на недостижимия планински връх. Тези, които загубихме по пътя. Тези, които останаха от другата страна.
Липсват ни. Липсват ни, дори когато протягат ръце към клоните на най-високите дървета. Когато пръстите им – снежните облаци – докосват земята. Дори за миг – само за миг – те навестяват планината. Прошепват ѝ молитвите си, преди да излеят сълзите – капките дъжд, които пречупват светлината. И тя – пречупената светлина, носи техните спомени и думи.
Защото когато небето докосне земята става чудо. Става буря.
Вятърът изпява мислите им, а гръмотевиците извикват чувствата. Те са навсякъде около нас, хората за които си спомняме късно вечер, когато бурята чука по затворения ни прозорец.
Нека пием, нека пеем за тях. За душите, чиито пътеки свършиха между клоните. Нашият път продължава. Вярваме, че носим спомените им, но не сме ли ние последния техен спомен и единствените, които напомнят на земята за изгубените ѝ деца? И макар че пътят е дълъг, а краят му – неизбежен, нека не забравяме онези, които не успяха да продължат. Нека носим вярата им.
Нека се надяваме, че един ден, някой ще стигне края на пътя. Той ще носи в сърцето си спомена за нас, за всички нас, които изостанахме – които не видяхме края. И когато погледне към върха на планината, ще ни намери – скрити между клоните. Последният ни дъх ще се превърне в облак и точно там – на върха, зад хоризонта – ще се зароди бурята.