Никога не се бях чувствала по-самотна. Огромната, стара, дървена къща се извисяваше над мен като демон. Всеки миг щеше да ме погълне, превръщайки ме в част от порутените си мечти. Толкова много идеи, захвърлени на вятъра. Сега стояха пред мен под формата на счупени дъски. Етажи, едва достигнали небето, срутили се на земята прекалено рано. Прекалено рано.
Животът бе напуснал това място отдавна преди аз да пристигна. И все пак съм тук. Това не е ли достатъчно? Не бих ли могла да променя нещо, да построя мечтите си наново? Нима една стара сграда може да спре силата на човешкото желание? На човешката нужда от дом?
Когато се приближих, вратата се отвори пред мен. Сякаш една крачка бе напълно достатъчна... Сякаш къщата жадуваше предишния си живот, почти толкова колкото и аз своя.
Наоколо цареше мрак. Не разбирах защо не мога да видя отвъд мъглата. Може би защото не исках.
Отвътре, къщата бе още по-празна. Черна, изоставена, сама. Стъблите скърцаха и стените пукаха. Дори светлината се страхуваше от това място. Само спомените бяха останали като червеи, прояждащи вътрешността на съзнанието ми. Толкова много отчаяние, толкова много тъга.
Вторият етаж не се различаваше по нищо от първия. Същите ниски тавани и голи стени. Същият дървен под. За миг почувствах, че пространството се стеснява, че още малко и дъхът ми ще секне, забравен между стените на една изгубена идея. Ненавиждах това място. Трябваше час по-скоро да се измъкна оттук. Но защо ми бе толкова трудно? Страхувах се, че ако сляза по стълбите ще се подхлъзна и вече никога няма да намеря обратния път. Никога няма да се изправя.
Исках да продължа. Исках да стигна до последната стая - онази, в края на коридора. Ето я - съвсем близо. Дръжката ѝ помръдна преди да съм я докоснала. Вече пристъпих прага ѝ.
Празна като черупка и задушна като затвор. Тук ужасяващите приказки от детството оживяваха. Тук...
Но какво беше това? В горния ъгъл на отсрещната стена имаше пукнатина. Дупчица, достатъчно широка да пропуска светлината. Един единствен слънчев лъч докосна лицето ми.
Тогава осъзнах. Това място бе дом на една изгубена, празна душа. Аз ли бях това? Но защо виждах светлината? Ето я - точно там. Точно тук. Тя докосваше ръката ми, но защо аз не я достигах?
А как само ненавиждах това място. Ако беше мое, щях да го променя. Нямаше да се отнасям така с него. Нямаше да го изоставя. Не бих обрекла никого на такава съдба. Може би къщата просто нямаше собственици. Може би аз бях единственият ѝ приятел.
Да, това беше моята къща и аз не помнех пътя към входната врата. Вече бе твърде късно. Не можех да се върна обратно.
