Неочакван обрат

12. Цветето

Стигнах до една голяма къща, недалеч от центъра и звъннах на звънеца. Изчаках пет минути и Джаксън дойде и ми отвори. 

– Хей, Алекс. - поздрави ме той с усмивка.

– Много съжалявам, че закъснях. С Тони сме заспали вчера и днес беше пълна лудница. - побързах да се извиня аз.

– Няма проблеми. Сега си тук така че нека да започваме с проекта. - каза Джаксън и влезе в къщата си, но аз не успях да прекрача прага. Огледах се нервно наоколо и той ме погледна - Какво има? Влизай. - покани ме той и аз си отдъхнах.

– Къде са родителите ти? - питах като влязохме в хола и се настанихме на дивана.

– На работа. Баща ми е ловец, а майка ми работи в болницата. - обясни той и аз кимах. Извадих си тетрадката по география и заедно започнахме да работим по проекта. Мина доста време и когато огладняхме си приготвихме сандвичи и излязохме на просторния двор с басейн. Върнах се обратно в къщата да си налея вода и когато излязох видях Джаксън да се люлее на хамака. Засмях се и той се усмихна - Ела и ти! - подкани ме той и двамата се намърдахме на хамака. Той ни залюля леко и за малко щяхме да паднем. Той спря да се мърда и ме хвана, за да ме падна. Погледите ни се срещнаха и изведнъж се почувствах доста неловко. Погледнах бързо настрани и се прокашлях.

– Това какво е? - питах, за да сменя темата и бързо се изправих на крака, сочейки една стъклена постройка от другата страна на басейна.

– Оранжерията на майка ми. Там тя отглежда всякакви рядки цветя. Мога да ти покажа. - той също се изправи и ме поведе към постройката. Отключи вратата и заедно влязохме. Вътре имаше какви ли не видове цветя. Обърнах се да потърся Джаксън с усмивка, но той ми изчезна от поглед. Изведнъж някой ме потупа по рамото и се обърнах. Джаксън държеше една ярко червена роза и се усмихна - Бих ти дал слънчоглед, за да отива на тоалета ти, но майка ми ще се побърка, ако го отрежа.

– Благодаря. - казах приемайки розата. Той махна бодлите и ми я сложи зад ухото. Върнахме се обратно в къщата и довършихме проекта. Навън се стъмни и Джаксън ме изпрати до вратата.

– Сигурна ли си, че не искаш да те закарам до вас? - пита той леко притеснен, защото навън беше тъмница, но аз кимнах смело.

– Нямам проблем с тъмнината. Ще се видим в понеделник. - сбогувах се с него и тръгнах към нас. По пътя ми се зави лек свят, но предположих, че е защото досега се взирах в екрана на лаптопа, за да търся информация. Продължих да вървя, но не видях една кола и ако някой не ме беше дръпнал настрана, сигурно щеше да ме сгази.