Поглеждам нагоре, същите звезди, на небето толкова не му пука. Единствена константа. Тия подредени светещи точки винаги ще са там. Преди мен, когато аз се местя под тях, когато плача, когато се радвам, когато не знам къде съм, когато не знам кой съм, след мен, все същите. Там стоят и не знам кой кого гледа. Но знам, че няма значение. Няма значение кой съм и къде съм. Изгубил всякакъв смисъл седя и ги гледам. Гледам ги както като бях малко дете и баща ми ми показваше какви форми образуват. Седя сам на пейка в непознат край на света, гледам светлините на града в краката ми, а все едно съм там под одеялото в студената вечер. Сякаш съм вкъщи. Вкъщи. Толкова размито понятие, а са минали само две десетилетия от тоя ми живот. Седя и всичките понятия се размиват. Страх ме е или просто не знам. Не знам нищо. Не знам къде ще отида. Тих вятър.
Ставам, ще оставя тая голяма мечка да ме води, нея поне познавам, оставям се на течението. Солени устни. Ставам и тръгвам, дано се върна като малка точка на небето. Тогава поне ще знам, ще съм винаги.
