Есен е,
листата падат,
вятър повява,
студ сковава.
Хаос настава.
Носталгията своята воля налага.
Болка в гърдите,
задух се настанява.
Металически вкус устата изгаря, алена кръв по земята пада.
Човека сили вече няма,
пада, умира,
в ада отива.
Като че ли в сън,
Не чувам тъжния, печален звън.
Все едно ударен съм от гръм.
Под тъмния небосклон,
Чувам тъжен, жалък, измъчен стон.
Пред него поклон.
Обръщам поглед назад,
сам в здрача,
идва ми да заплача.
Миналото ме поглъща,
направо ми се повръща.
Часовникът тиктака,
времето продължава да върви,
неохотно и самотно.
И скоро ще ми отрежат главата
както преди година
отразоха ми крилата.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
A/N:
Макар че ми звучи завършено, не искам да е толкова кратко, затова приемам предложения. По принцип това стихче е вдъхновено от „Есенна Песен" на Пол Верлен.
