44. Самолетен режим

131 6 2
                                    

Уикенда мина спокойно, без вампирски атаки, без ненужни драми, без магия. Може да се каже, че си отпочинах малко от шантавия ми живот. Но кошмара тепърва започваше.

– Алекс! - провикна се майка ми от първия етаж докато си говорих с Тони по видеочата - Приготви ли си багажа?

– Наистина ли трябва да ходиш? - пита приятелката ми и аз кимнах - Не е истина! Тамън намерих някой, с който да празнувам Коледа и ти трябва да пътуваш до другия край на Америка! - оплака се тя и аз се засмях.

– Не знам кой е този човек, с който ще празнуваш Коледа, но се надявам да се забавлявате докато аз се опитвам да не повърна от всичките украси и лампички. - казах и Тони се усмихна - Трябва да затварям. Полета ми е след три часа, а още не съм почнала да опаковам. - казах и затворих лаптопа. Отидох до гардероба ми, извадих пет-шест къси тениски, няколко чифта скъсани дънки и три чифта маратонки, след което ги пъхнах в куфара, сложих си лаптопа върху тях и избрах кои гримове да мъкна с мен. След двайсе минути слязох долу облечена с розова тениска над пъпа с фламинго на нея и светли скъсани дънки с пришити перлички по тях и разбира се бях с любимите ми бели маратонки на платформи.

– Алекс, ще се разболееш така. - каза майка ми и ми метна бялото пухено яке.

– Не няма. - казах и излязох навън , докато майка ми и сестра ми си дооправяха багажите.

– Накъде си тръгнала? - пита изведнъж един познат глас и аз врътнах очи.

– Ню Йорк. - казах и си пооправих косата.

– Ъъъм, не не си. - отрече Зейн - Знаеш, че пълнолунието е след шест дни.

– Спокойно "мамо". Връщаме се на 27. - успокоих го и се качих в колата. След малко майка ми, баба ми и сестра ми също дойдоха и заедно потеглихме към летището. През целия път натам седях намусена и гледах през прозореца. Не след дълго стигнахме летището и трите се качихме на самолета към Ню Йорк. Аз проспах цялото пътуване и майка ми ме събуди чак когато кацнахме в "града, който никога не спи". Летището беше наистина огромно  за малко да се загубим, но накрая намерихме пътя до изхода и си хванахме такси до сградата, където живееха братовчедите ми. Майка ми звънна на брат си, а аз погледнах нагоре към трийсе-етажната сграда.

– Да, долу сме. - съобщи тя и аз погледнах към входната врата на блока и влязох. Беше както си го спомнях. Мъжът на рецепцията ми се усмихна и аз направих същото, влачейки си куфара към асансьора.

Неочакван обратWhere stories live. Discover now