50. Нови емоции

125 8 6
                                    

Слънцето изгря и аз отидох в банята да се гримирам. Часът беше шест и имаше още няколко часа докато братовчедка ми пристигне тук с леля, чичо и брат и. Сресах си косата и я сплетох на две плитки отгоре. Облякох си тъмнозелена тениска с рози по нея, вързах си я на кръста, обух си тъмните дънки и розови кецове и закусих с една бутилка кръв. Слязох на първия етаж, но нямаше никой там, сипах храна на кучето и го изчаках да се наяде. Оставих бележка на масата в кухнята и излязох навън с него. Вървяхме по главния път, но изведнъж реших да завия към гората. Вдигнах Карамел на ръце и се запътих към колибата. Почуках на вратата и след като не чух отговор просто влязох. Чух водата в банята да тече и предположих, че един от тях се къпе. Слязох в мазето и видях Итън да играе видеоигри на телефона си.

– Като не можеш да спиш цяла нощ, може поне да си пишем. - предложих и той се усмихна като ме видя.

– Звучи като план. - каза той и стана от леглото си - Хей Карамелче. - дойде до мен и я погали по главата.

– Исках да те питам... Да имате излишна животинска кръв? На приключване съм... - съобщих и пуснах кучето на пода. Итън кимна и отиде до хладилната камера.

– Мога да дойда с теб до вас, за да ти помогна да ги вкараш в стаята си. - предложи той и аз кимнах. Двамата се качихме на втория етаж, където Зейн тамън излизаше от банята и беше само по дънки, без горнище и от косата му още капеше вода.

– Защо вместо това не почнеш да се храниш на човешка кръв? - пита той и си наметна малката хавлия, с която до преди малко си бършеше косата, на врата.

– Започвам да го харесвам. - обади се двойничката ми и аз погледнах към Зейн. 

– Точно заради това. - казах - Двойничката ми ще надделее. 

– Но ти ще си по-силна и аз няма да се притеснявам непрекъснато, че ще те убият! - извика Зейн.

– Напротив! Ти пак ще се притесняваш! Винаги ще се притесняваш, защото си Зейн. Ще следиш всяка моя крачка, за да не ми се случи нещо, но познай, няма да ме опазиш! - извиках аз на свой ред - Аз съм вампир, по дяволите! Не би трябвало някой друг да ме пази!

– Ти не си вампир! Ти си пулу вампир без способности! - каза той и аз си поех дълбок дъх, за да не заплача.

– Не знаеш нищо за мен. - казах, вдигнах Карамелче на ръце и напуснах колибата, отправяйки се към дома ми. Влязох през входната врата и се запътих към банята ми, за да изкъпя кучето. След като бях готова чух потропване по прозореца и го отворих.

Неочакван обратDove le storie prendono vita. Scoprilo ora