I Told The Stars About You || Park Jimin

It's Time

Тягостната тишината в автомобила ме задушава. Единственият звук е този от двигателя и дори той не ме задоволява, понеже лимузината е твърде нов модел, за да издава някакъв звук.

Предполагам, че след малко ще стигнем до частния самолет и няма да се налага да хващаме полет до Лос Анджелис.

Оглеждам двамата ми съкилийници. Техьонг седи в единия край на кожения диван. Обикновено се взира през прозореца, но сега не го прави. Стиснал е устни и хапе вътрешността на бузата си. Веждите му са събрани, а погледът му е съсредоточен върху някаква точка на отсрещния диван. Мисли. Косата му е по-рошава, дълга и къдрава от обикновено. Тъмните му корени се подават под по-светлокестеняво боядисаната му коса. Той вдига ръка и мести черната маска върху лицето си. Обляга глава назад с изморена въздишка и затваря очи.

Джимин, от друга страна, е седнал възможно най-далеч от Техьонг в противоположния край на колата. Мига бавно през прозореца и подпира глава на едната си ръка. Пръстите на другата си играят с тънкия конец, който той сам успя да измъкне от шева на дънките си преди малко. Взирам се в движенията му, докато си представям какво ще се случи по време на изявлението.

Какво ще трябва да кажа? Че нямаме нищо общо? Че не изпитвам нищо?

Нямам представа как аз изглеждам отстрани, но вероятно косата ми отдавна не изглежда права и сресана. Усещам, че мръщя устни и поправям изражението си. Повдигам се леко и надничам зад себе си, където се намира шофьорът, за да проверя колко време път ни остава. Джипиесът му показва около час. Поемам си дълбоко въздух и се отпускам на седалката. Планирам да поспя преди да ме залее поредната вълна проблеми в Америка. Тук, в Европа, се чувствах като у дома си. Чувствах се защитена и спокойна. И сега отново се връщам на онова враждебно място. Не знам защо продължавам с всичко това. Те нямат нищо срещу мен и аз въпреки това играя по техните правила.

И какво, ако се прибера в България? Какво, ако реша, че не искам да давам изявление?

Усещам погледа на Джимин върху себе си и също го поглеждам. Да, заради него. Той е причината да не мога да се прибера и да трябва да играя по техните правила. Но не съжалявам. За нищо. Ще направя каквото е възможно, за да му помогна. Не за да съм с него. А за да е добре. Това е достатъчно. И ако това означава да излъжа медиите и целия интернет, че сърцето ми никога не спирало и кожата ми никога не е настръхвала под допира му, ще го направя.