Move it, asshole!

28.

   Той седна пред стаята на дъщеря си. Алехандро каза, че не е нещо сериозно и, че тя ще се оправи, но Нейтън просто не можеше ей така от раз да спре да се притеснява. Тя беше малкото му момиченце.

   Набра Ема, за да ѝ каже за случилото се и просто да чуе гласът ѝ, защото той винаги му действаше успокояващо. Щеше да е добре да се вслушваше по-често в него. Тя не вдигна. Той я набра пак, но резултатът беше същият. Предположи, че са забаламосали нещо с Камила. Реши да се обади и на нея за всеки случай. За щастие, тя вдигна на първото позвъняване.

   - Казвай бързо, че готвя.

   - Опазил Господ! - измрънка Нейтън.

   - Jódete! Моите готварски умения са невероятни, слабоумнико! - (jódete = майната ти) засмя се тя.

   - Ема при теб ли е? Не си вдига телефона. - каза, след като се увери, че вече са си разменили дневната доза ругатни помежду си.

   - Тръгна си преди около час. - отговори Камила. - Какво, нещо да не се е случило?!

   - Не, всичко е наред. - отвърна той с последната капка спокойствие, която имаше в себе си и затвори телефона. Пое си дълбоко дъх и набра Елият. Планът беше да си го изкара на него, както обикновено.

   - Намери Ема! Веднага! - извика и затвори без да чака отговор. Заби телефона в земята и екрана стана на сол. Поне все още работеше.

   'Това беше прилично, нали?' помисли си.

   Губеше контрол прекалено често. Страхуваше се, че хората му ще започнат да се съмняват в него. Пое дъх. Трябваше да се фокусира повече върху самоконтрола. За толкова много години борба, все още водеше битката с демоните си.

  ....

   След 15 минути:

  - Забави се. - отвърна, когато Елият най-после се обади. - Къде е тя?

   - Няма да ти хареса...

   ....

   Тя се намираше в тъмна стая. Пред нея стоеше една маса, а над нея една едва мъждукаща лампа - колкото да не е пълен мрак. Ръцете ѝ бяха завързани за стола с белезници от двете страни на тялото ѝ. Всичко тук беше метално - стола, масата. Беше меко казано ужасно! Ема се надяваше Нейт да я измъкне по-бързо.