Дневника на Ели

Глава 2

Е минахме въведението и нека сега да ви разкажа за деня в който всичко в живота ми се обърна с краката на горе, деня в който ада се стовари на раменете ми:

Още страници от дневника на Ели:

Това беше и последния ден от живота ми като нормална тинейджърка преди живота да ми покаже че изстраданото до сега явно не е било достатъчно. Е ето и какво се случи:

С приятеля ми бяхме в парка в другия край на града. Смяхме се, снимахме се и прекарвахме чудесно когато рязко ми се зави свят.

Последното, което си спомнях преди да се събудя в болницата няколко часа по-късно беше как всичко става черно и падам на земята.

Докато аз съм била в безсъзнание приятеля ми е говорил с доктора, но за щастие не са му казали нищо обезпокояващо за състоянието ми. Следващите няколко часа той стоеше с мен в болницата. Скоро щяха да ме изпишат само родителите ми да подпишат някакви документи и щях да мога да си ходя. В болницата продължаваха да не могат да се свържат с тях и макар и трудно убедих приятеля ми да се прибира защото беше късно, а аз прекарах нощта в болницата.

На сутринта същия лекар влезе в стаята силно разтревожен. Съобщи ми, че така и не са успели да се свържат с родителите ми и се наложи да им дам номера на баба. Колкото и да не ми се искаше да я тревожа жената се наложи. Докато тя идваше ми съобщиха, че резултатите от изследванията които са ми направили са готови и познайте - не бяха никак добри.

Не е сигурно дали припадъка е бил в следствие на заболяването но това, че имах рак беше факт. Късния стадии и минималните ми шансове, може би дори нищожни бяха факт също.

След като напуснах болницата баба ме изпрати до спирката и отиде на работа.

Когато се прибрах родителите ми ме посрещнаха още на вратата със крясъци и кавги. Дори не ги погледнах. Аз бях не по - малко ядосана. Когато приключиха беше мой ред да крещя и да си излея всичко. Казах им за болницата, за това че са им звънели, къде прекарах нощта, но накрая не можех повече. Връчих им плика с изследванията за да видят те сами и се затворих в стаята ми.

Минаха часове. Продължаваше да е все така тихо от съседната стая. Все още не бях включила телефона ми да се зарежда след като още вчера му падна батерията докато бях навън. Някак си в този момент нямах желанието да общувам с никого.

Накрая излязох от стаята си и отидох в кухнята при родителите ми. Никога няма да забравя съжалението в очите им с което ме гледаха от този момент до самия край. Това нанесе поредната голяма щета в душата ми, още една беше прибавена към вече не малката ми колекция.

Вече знаех че нямам шансове и съобщих решението си с тях. Нямаше да ме разубедят и те също го знаеха. Отказах лекарствата и рехабилитацията. Тези неща само щяха да забавят процеса и щеше да е болезнено не само за мен а и за много други. Стигнах до извода че искам да остане в тайна и родителите ми се съгласиха. Споразумяхме се да продължа да ходя на училище докато промяната не стане видима, а след това да оставя всичките ми познати в неведение. Така щеше да ги боли по малко. Приятелите ми щяха да мислят че съм сменила училището и за това не посещавам моето. Всичко вече беше планирано.

Продължих да се виждам с приятеля ми и да използвам всеки един момент когато сме заедно. Бях доволна че успях да изживеят пълноценно последните ми дни в които все още не бях на легло, но скоро и това щеше да стане.

Така един ден и неизбежното дойде. Косата ми рязко започна да пада. Знаех че не ми оставаше много, но се чувствах готова за края.

Наложи се да се разделя с приятеля ми чрез съобщение колкото и да ме болеше. Казах му известна част от истината. Все още помня съобщението дума по дума така както го бях написала:
"Искам да ти кажа нещо. Обичам те❤️, но освен това има и друго. Колкото и да ми е неприятно и да не искам да се случва трябва да се разделим. Така ще е по-добре за теб вярвай ми. В началото ще боли няма да лъжа, но след време може и да не е скоро но ще ти мине, ще ме забравиш и ще продължиш. Искам да знаеш само че за мен ти си бил с мен чак до самия край❤️! Благодаря че имах те😘😭.