Членовете на борда започнаха да се събират. Всички ме поздравяваха мило и се отправяха към местата си. Председателят, господин Ченг, вече беше седнал начело на масата. Прегледах записките си, няколко пъти проверих кабела на лаптопа и на проектора и зачаках да се повяват останалите. Чувах как ледът се удря в чашите, как хората си сипват минерална вода; колегите ми говореха тихо, от време на време някой се смееше. После пак наставаше тишина. Колеги! Никога не се бях чувствала по-изолирана. Господин Джулиан така и не дойде да ме подкрепи. Защо ли не се учудих! Залата ми напомни за друга подобна, в друга сграда на седемнайсет пресечки оттук. Сутринта минах оттам, застанах пред „Райън Медиа" и тихичко благодарих на всички, които ми бяха помогнали да стигна дотук, които ме бяха изградили като човек и професионалист. Когато си тръгнах, започнах да броя пресечките, за да забравя болката в гърдите, която ме изгаряше само като си представих, че Бенет няма да е тук, че няма да влезе уверен, стабилен, че няма да седне и да втренчи поглед в мен. Мъчно ми бе за проекта си, за колегите, за високите стандарти и взискателността на Бенет. Ала най-много тъгувах за мъжа, за когото копнеех. Мразех се за глупавото си решение да избера единия Бенет пред другия и в крайна сметка го загубих и като шеф, и като мъж. Една асистентка почука, надникна и каза на господин Ченг, че трябва да изляза да подпиша някакви формуляри. Тръгнах след нея, ръцете ми трепереха, разтривах китките си, сякаш да се отърва от кошмарното напрежение. Можеш да се справиш, Клоуи! Двайсет слайда с най-подробна информация за петцифрена маркетингова стратегия за фирма, която се занимава с кучешка храна. Нищо сложно. Просто трябваше да мина и през това, да си събера багажа и да се махна от Чикаго, да започна отначало, на стотици километри оттук. За първи път този град ми се стори толкова чужд. Ала все още не бях сигурна, че това е правилното решение. Дори и да напуснех, нямаше да реша проблемите си. А и Чикаго бе мой... дом. Вместо да спрем пред офиса на асистентката, продължихме към друга зала. Тя отвори вратата и ми направи път да мина. Когато влязох, тя не ме последва. Просто затвори вратата и излезе. Остави ме сама. Или може би... не бях сама. Остави ме с Бенет!? Изпитах познатото чувство на празнота в стомаха. Беше застанал в другия край на залата, до големите прозорци. Носеше морскосиньо сако и тъмночервената вратовръзка, която му подарих за Коледа. Държеше голяма папка. Очите му бяха потъмнели и бе невъзможно да разбера какво мисли и чувства. – Здравей – каза. Гласът му трепна още с първата дума. Едва преглътнах. Представих си как пъхам чувствата си в бутилка и слагам тапата, за да не изскочат навън. Животът ми без него бе ад. По цял ден седях и фантазирах как се връщам в „Райън
