𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

04

- Юнги! - Джимин недоволно измрънка и хвана ръката на приятеля си, люшкайки я леко напред-назад. - Спри да се сърдиш, моля те. Извиних ти се вече осем пъти! Колко още?

Мин извъртя очи и погледна отегчено Джимин, като изкубна ръката си от захвата му. - Не ти се сърдя, бе. Просто много ме дразниш. Исках просто да ме оставиш да дишам за едни пет минути, ама ти взе, че чу шум от стаята и напълни гащите. - Раздразнението в гласа Юнги си личеше ясно, но въпреки това се усещаше и познатото доброжелание в него. - Не си на десет, Мини. Стегни се.

Минаваше девет и половина, а момчетата се бяха събрали в дома на Пак.  Апартаментът бе тих, цареше спокойствие и хармония, докато Джимин не изръси поредното " Страх ме е" на Юнги.

Не че не го разбираше - напротив. Юнги влизаше в обувките на приятеля си и често си представяше какво би било, ако и той се боеше така. Ако и на него му се причуваха и привиждаха някои работи.

Притесняваше се за приятеля си, който все се страхуваше. Дори когато бе в дома си. А уж това е мястото, където човек трябва да се чувства спокоен и защитен.

Е, не и в случая на Джимин.

Та да, Юнги се поставяше на мястото на Пак, опитваше се да разбере страховете му, но наистина му идваше в повече. Твърде в повече, ако трябва да е честен.

Искаше да му помогне и да му покаже, че няма от какво да се притеснява. Че всичко е само в съзнанието му ( което, реално, е още по-страховото). Юнги искаше да е негова опора, искаше да го изкара извън зоната му на комфорт.

Ала как да успее да го направи, щом Джимин все имаше чувството, че бива наблюдаван? В дома си, в дома на Юнги, навън, в градския транспорт. Навсякъде.

Джимин също искаше да спре да се страхува. Но имаше чувството, че е невъзможно. Че не е по силите му.  Че е непосилно и за Юнги, който така силно се опитва да му помогне.

Юнги знаеше само, че ако Пак не успее да го преодолее, единственото действие, което може да предприеме, за да се чувства по-добре е да се научи да живее с това. Да разбере, че това е част от неговия живот и няма как да се измъкне от съдбата си.

Внезапен шум, идващ от стаята на Джимин изкара и двете момчета от дълбоките им размисли. Нещо се счупи. Със сигурност. Юнги също го чу и този път не можеше да каже на Пак, че му се причува.

Мин се изправи и погледна Джимин, който обаче не помръдна. - Хайде, ставай. Отиваме да проверим какво стана. - Юнги изрече спокойно, макар че усещаше покачващото се напрежение. Ами ако Джимин се окаже прав? Ако наистина има някой в дома му, някой, който го наблюдава?

Джимин последва примера на приятеля си и се изправи също. Двамата тръгнаха към стаята на Пак с бавни, тихи крачки. Щом стигнаха, Мин отвори вратата бързо, а Джимин грабна една от вазите, стояща като украса в коридора.

В стаята нямаше никой. Ала в нейния център имаше купчина от снимки.

Снимки на Джимин и Юнги. Снимки, на които те се забавляват. Снимки, на които прекарват скъпоценни мигове.

Лични мигове. Мигове, които са си били само техни и на никой друг.

А дали?

Снимки, върху които лицето на Юнги е задраскано. А до снимките - бележка.

А бележката гласеше:

" Съвсем скоро ше бъдеш само мой, мили ми Джимин. "