"Сърцето на Атлантида" книга 8 от поредицата "Воините на Посейдон" на Алиса Дей

Глава 2

Шест седмици по-късно

Куин седеше в клаустрофобичната си стая и се взираше в нищото, опитвайки се да игнорира тигъра, тежащ четвърт тон, наведен на нея. Чудеше се дали да вземе нов душ, да се върне обратно в градината или просто да удари главата си в стената, за да облекчи неприкритото разочарование и чувството за провал. Както винаги, идеята за душове в пещера неясно защо я забавляваше. Тя не си направи труда да попита Архелай как е инсталирал душове и други модерни удобства в пещера. Виждала бе достатъчно от сила на Атлантида над водния елемент, за да го приеме за даденост. Разбира се, в свят, в който вампири, шейпшифтъри и дори фае, излезли от приказките в реалността преди малко повече от десетилетие, имаше много, много неща, така че вече никой не си правеше труда да не вярва.

Кристално чистата вода в чашата ѝ беше от планински поток точно тук, на планината Фуджи - нямаше никаква магия, освен тази на самата майка природа. Вкусът ѝ беше по-добър от която и да е вода, която някога беше пила. Тя се взря надолу в нея, сякаш отговорите на множеството ѝ проблеми може да са скрити в дъното на чашата.

Уиски щеше да е по-добре. Обикновено можеше да намери отговор или два на дъното на бутилка уиски. Дори и ако те са грешните отговори, поне имаше откъде да започне. Единственото нещо, в което никога не е била добра е да се чувства безпомощна, а сега преживя цели шест седмици напълно и крайно неспособна да помогне на Джак.

Бяха отпочинали. Той беше излекуван от физическите си наранявания и беше изял достатъчно, за да изчерпа половината от добитъка на Япония, вероятно. Но човешкият Джак - нейният Джак - все още не се беше появил и това изглеждаше все по-малко вероятно да се случи с всеки ден.

Джак огледа стаята за кратко и след това отпусна главата си назад върху крака ѝ. Ниското легло провисна от теглото на петстотин килограмовия тигър, но нямаше намерение да му каже да спи на пода. Той доброволно я последва в стаята и на леглото, след като я пренебрегваше през изминалата седмица. Тя се радваше, и може би, само може би, бе малко по-обнадеждена, защото той я последва изобщо.

Колебливо сложи ръка на главата му и очите му се отвориха. Друга загадка за шейпшифтъра: очите му бяха зелени в човешка форма, а като тигър - чист кехлибарен огън. Тя се загледа в дълбините им, мислейки си за тази поговорка, че очите са прозорец към душата. Ако беше истина, тогава в душата на Джак нямаше нищо.