"Сърцето на Атлантида" книга 8 от поредицата "Воините на Посейдон" на Алиса Дей

Глава 8

Аларик наблюдаваше Куин, докато тя крачеше по брега с наведена глава и очи втренчени в пясъка или в нещо, което той не можеше да види. Може би в изпълненото ѝ с мрак минало. Той самият отдавна бе открил, че усамотението на този остров успокояваше неговата душа. Това беше място, на което нищо не се изискваше от него – нямаше легиони от врагове, готови да посрещат атаки, да бъдат сразени и убити.

Тези легиони обаче, изникваха в мислите му. Лицата на всички онези, които бе сразил в нестихващата битка за защита на човечеството от собствената им глупост. Преследваха го в сънищата му и от време на време – на яве. Хората, които бе загубил, защото не бе успял да ги спаси достатъчно бързо, достатъчно упорито или по всякакви възможни начини, и тези призраци го обвиняваха. Парад на смъртта, който от край време го караше да вярва, че бъдещето му представляваше все по-стръмен тунел към лудостта и отчаянието.

Но после срещна Куин. Силна, смела и състрадателна. Дребна човешка жена, която се обличаше като бездомна тийнейджърка, биеше се като опитен ветеран и планираше като гениален стратег. Тя трябваше да претендира, че произхожда от Александър Велики. Никой не би се усъмнил в това.

Куин вдигна лице към него, а веждите ѝ се смръщиха от притеснение. За него. Чувството беше толкова непознато, че запрати нова вълна от шок през тялото му. Някой да се тревожи за него – чудовищния върховен жрец на ужаса. Този, с когото атлантските жени плашеха децата си, сякаш беше торбалан от кошмарите им. „Бъдете послушни или върховния жрец Аларик ще ви вземе и ще ви отведе в храма."

Мислеха си, че той не знае. Беше се научил да не обръща внимание.

Мислеха си, че не го е грижа. Насилваше се да бъде така.

- За какво мислиш? Стискаш ръката ми като менгеме – попита Куин и спря, обръщайки се към него. – Мислиш за Птолемей, нали? Трябва да тръгваме. Докато Гордостта на Посейдон е в него, всички са в опасност.

Аларик отпусна малко захвата около дланта ѝ, а после я вдигна към устните си.

- Да, Птолемей. И други неща, които не са от особено значение. Това място има подобен ефект върху мен, за съжаление. Твърде много време и пространство, които позволяват на мрачните мисли да замъглят разума.