Казват че във всяко черно нещо, има нещо бяло и че във всяко бяло нещо — има черно. Смесиш ли тези две цветове се получава сивият. Сивият, който показва, че не можем нито без едното нито без другото и сивият, който ни поглъща към себе си, като дим на тютюн, наранява ни и отваря пътя към отчаянието.
Беше горещо лято. Много горещо. Всеки беше на жътва и се опитваше да събере реколтата. Капчици под се пързаляха по гърба ми, а тези на челото ми се опитвах да изсуша с кърпата върху главата си. Тогава го бях видяла за първи път. Често неговия поглед се срещаше с моя. Докато пеехме жътварски песни, очите ни се засичаха. Неговите бяха сини.
Старите жени казваха, че човек със сини очи носи беда. Трябвало е да се бяга от него или поне да се направи отвара от билки, за да се предпази човека, наблюдаван от синеокия. Никога не съм слушала старите хора.
Не му знаех името, ала изглежда че не бе от нашето село. Често докато отивах на чешмата със стомна на ръка го виждах. Досущ като другите мъже от селото и той често отиваше на извора, за да види стройни девойки — бъдещи съпруги. Времената бяха други, не се приемаше добре мъж и жена да се срещат. Стана така, че един път докато бях отново на чешмата, той беше пожелал да изпие вода от моята стомна. Сърцето ми бе самотно и затова лесно се привлече от него — не можех да му откажа и засрамено одобрих.
От тогава по-често попаднах на него, а и повече намираше място в мислите ми. Започвах да забелязвам повече неща свързани с него — например, как когато застваше на слънце, кафявата му коса ставаше леко рижава и изглеждаше като горящо кафе. Или как очите му не бяха съсвсем сини, но и със зелен нюанс. Или пък някакъв белег на ръката му, дето не знаех дали е било по рождение или нещо друго. Бях научила, че се е преместил в нашето село, след като сестра му се е омъжила за тук.
Един път, докато отново отивах на чешмата го видях. Глинената стомна порязваше бялата ми плът. Тежеше на раменете ми, ала трябваше да я нося. Тогава се появи той и погледна тежестта върху рамото ми и продума:
– Искаш ли помощ? — Това бе втория път в който той ми заговаряше и втория път в който аз просто му кимвах без да продумам.
Донякъде се притеснявах да не ни видят други хора и да говорят за нас. Не исках да се разчува името ми като лека жена. Това бе прието от обществото — жената беше винаги по-пасивна. Наричаха я "слаба", но се налагаше да носи най-тежките неща върху раменте си. Жената беше като победителят, никога не получил признание.
