KINGDOM OF DAWN (Book 2)

~ Chapter 36 ~

Когато се завърнах в Мраморен край, осъзнах, че нищо тук не ми е липсвало достатъчно, за да запомня как изглежда. Всичко ми изглежда чуждо, дори стаята, в която прекрах детството си, в която Еверида ежедневно идваше да ме посещава – точно стаята, която Айрин е определила да бъде мой затвор.

Разхождам се из тази стая и докосвам всичко, което може да пробуди у мен някакви спомени. Скринът, върху който има стари и прашасали кутии за бижута, които почти не съм използвала. Етажерките в гардероба ми, които прислужниците са претъпкали с бели дрехи, сякаш са били убедени, че някога ще се върна. Бели дрехи, каквито Айрин много добре знае, че ненавиждам да нося. В гардероба обаче не намирам тайните си запаси от стрели и един лък, с които от време на време се появявах на Стената. А ясно си спомням, че последния път, когато се разхождах из тази стая, ги скътах точно на това място. Явно Айрин – от страх, че може да ѝ посегна с тяхна помощ – е наредила да ми ги изземат. Сега, след като вече съм затворничка тук, оръжие навярно е едно от нещата, до които ми е изрично забранено да се доближавам.

Някога това беше домът на двете ни с Айрин. Някога, когато аз я бранех, а тя ме обичаше. Някога, когато още ми беше сестра. Ала това време отдавна отмина. По-далечно надали бих могла да го почувствам.

Когато с Айрин се срещаме отново – за пръв път от няколко месеца – аз лежа в постелите си, обърнала гръб на пристъпващата прага кралица на Мраморен край.

Когато чувам стъпките ѝ да се приближават, започвам да се чувствам така, сякаш лежа върху стотици миниатюрни иглички и ми се приисква да скоча от това легло, да я сграбча за гърлото и...

Увивам юмрук около постелята и стискам, стискам с всички сили, за да се въздържа от това, което копнея да ѝ сторя.

Усещам как тялото ѝ се отпуска легнало до моето, а когато хладната ѝ ръка обвива рамото ми, очаквам, че цяла ще се облея в сълзи, но, противно на очакването ми, очите ми никога не са били по-сухи. Няма тъга. Няма страх. Няма експлозия от чувства. Няма нищо, освен желанието ми да се изтръгна от хватката ѝ.

Някога Айрин бе едно от най-важните неща за мен, ала сега дори това си е отишло.

Астрид беше права. Дори прокълната с неугасващи чувства, към Айрин вече не чувствам нищо.

Ръката ѝ се плъзга нагоре-надолу по дължината на моята. Тя се е навела към ухото ми, а аз усещам с него единствено дъха ѝ, докато се мъчи да намери подходящи думи.