В петък, докато обядвах в стола на училището получих съобщение от Дерек.
„Тази вечер ще излизам, няма да имам време за учене."
Супер и без това ми идваше прекалено всяка вечер да стоя в стаята му. Отношенията ни не биха се променили дори и да прекарвахме по 24ч. на ден заедно. Стигнем ли в училище "приятелството ни" приключваше - явно така беше по-добре и за двама ни.
Точно щях да отговоря на смс-а му с „добре", когато някой се настани на стола срещу мен.
- Здравей, Кейси! Как си днес? - попита той като сложи таблата с обяда си на масата.
- Здравей, Джеймс! Добре съм, а ти?
- Супер, щом те виждам.
Усмихна се широко както само той можеше.
- Никъде не мога да те засека, да не ме отбягваш?
Джеймс се засмя леко, но си личеше, че е притеснен от чакащия отговор.
- Не говори глупости, просто имам неща, които ми отнемат от времето.
- Радвам се, че не съм казал или направил нещо. Което ми напомня, довечера ще ходя на купона у Джак Съливан, искаш ли да дойдеш с мен?
След като Дерек ме отряза за тази вечер и реално нямаше какво да правя, защо не? Не, че това бяха причините, заради които бих излязла с Джеймс, но и факта, че не чух репликата „Ади и Кал ще са с нас" допринесе.
- С удоволствие.
Джеймс ококори очи от изненада. - Страхотно, да те взема в 9? - аз кимнах.
Той изглеждаше доста ентусиазиран. - Е, как върви при теб? Скоро май имаш състезание.
- Така е, но не знам дали ще участвам. Имам проблеми с крака, надявам се до тогава да се оправя.
- Дано да е така.
С Джеймс прекарахме обяда ни с разговори на различни теми, но предимно гимназия и колеж. Той беше кандидатствал още при ранния приеми и беше приет медицина в Станфорд - в неговото семейство това е традиция още от пра-пра дядо му. Аз още не бях изразила своето мнение относно къде ще кандидатствам, което Джеймс прие като леко несериозно отношение, не че го показа, но го видях в очите му. Просто моето бъдеще не беше предначертано още от самото ми раждане, както неговото.
Щом приключихме с обяда Джеймс ме изпрати до следващият ми час и точно преди да вляза видях Дерек облегнат на шкафчетата с поглед вперен в мен. Единственото, което получих бе повдигане на вежди в знак на поздрав - върнах жеста и влязох в класната стая точно, когато звънецът иззвъня.
BẠN ĐANG ĐỌC
Lost in Spanish words
Teen Fiction-Моля те, Кейси! Ти си единствения ми шанс... Мамка му.... ------------------- За Кейси последните два месеца от гимназията изглеждат да бъдат ужасно натоварени. Не стига, че все още не е написала есето си за колеж, не знае какво ще прави с живота ѝ...