Ако сенките не бяха в мен...

Образът

- Сериозно ли трябва да сме тук!? Нали вече няма по какво да учим? - попита едно момче от моя клас, изнервено, че госпожата не ни пускаше да си тръгнем. Беше последният официален учебен ден, и макар и да нямаше какво да правим ние все пак висяхме тук!!
Може би започнах малко рязко...съжалявам, нека се представя. Аз съм Леа. Ученичка в 10...тоест почти 11-сти клас. И съм затворена в една стая с още 17 мои съученици чакайки да бие звънеца. Което трябва да стане след 3....2...1... Целия клас се втурна вкупом без дори да изчака госпожата да ни пожелае приятна ваканция:
- Както всяка година! - каза най-добрата ми приятелка Биляна след което и двете се засмяхме.
- Да тръгваме? - погледнах я въпросително. В отговор получих само кимане с глава, означаващо „ДА“.
Запътихме се към вратата. Бяхме на няколко крачки от класната стая, когато усетих студени тънки пръсти да обвиват китката ми. Потръпнах, но не се дръпнах. Успокоих се, чак когато видях, че това е Беатрис - момиче от класа ми с къса оранжева коса с бретон, облечена с бели къси дънкени панталони и черен потник, на гърба на който се простираше малка избледняла картинка на три черепа над които пишеше някаква мисъл, чиито букви не се четяха:
- Хей, Беатрис, как си!? Да не размисли за срещата на класа утре? - целия клас се бяхме уговорили да излезем като за последно за тази учебна година. На   всички ни се стори добра идея, но щом разбра, че ще идвам, Беатрис категорично отказа. Отношението ѝ към мен беше странно. Всъщност никога не се е държала лошо с мен нито аз с нея. Просто всеки път щом я заговорех тя се обръщаше, забиваш поглед в земята и си тръгваше. Преди няколко дни реших да я попитам, защо се държи така, на което тя отговори кратко и ясно - „Страх ме е от теб! Или по-точно от това вътре в теб.“ Бях доста учудена, но преди да попитам още нещо, тя си тръгна.
Именно поради тази причина доста се учудих щом ме спря:
- Не, не съм. Не искам да си мислиш, че те мразя или нещо такова, просто...
- Просто... - повторих аз, в очакване на отговор.
- Не мога. Искам само да те предупредя - НЕ ЗАСПИВАЙ И НЕ ИЗЛИЗАЙ ОТ СТАЯТА СИ ТАЗИ ВЕЧЕР!
- Моля? - попитах аз, недоумявайки.
-Знам, че звучи налудничаво, но не мога да ти обясня...те не ми дават.
- Кои са „те“? - преди обаче да получа отговор, тя си тръгна. Останах втрещена няколко минути после продължих по коридора.

                                ***

- Прибрах се! - извиках още веднага щом влязох в къщи.
- Здравей! Как мина последния учебен ден? - попита майка ми.
- Нормално, нищо особено. Все същите хора, все същата класна стая, все същите обяснения как трябвало да се насладим на ваканцията, но и да не забравяме да учим защото това било най-важното...
- Някакви планове утре за празненство с класа? - попита баща ми.
- Всъщност да. За момента сме се уговорили в 5:00 следобед да се чакаме пред един ресторант. Нищо специално.
- Малко е рано, но вечерята е готова. Ако искаш седни да ядеш. -  каза майка ми. Беше едва шест и половина и въобще не бях гладна. - - Не, благодаря! Смятам да се кача в стаята си и да гледам някой филм. Не ме чакайте за вечеря.
Бързо се изкачих на втория етаж, отворих вратата на стаята си, метнах чантата си на земята и седнах на леглото. Отворих лаптопа си и започнах да търся някой интересен филм. В крайна сметка се спрях на някаква нова екшън-комедия, която наскоро беше излязла. Беше „толкова интересна“, че след около 15 минути заспах.
Когато се събудих беше два часа сутринта. Родителите ми отдавна си бяха легнали. Реших да сляза до кухнята и да си взема нещо за хапване. В тъмното успях да намеря ключа за лампата в коридора, но когато го натиснах тя така и не се включи. Реших, че е изгоряла. Слязох в кухнята, но когато разбрах, че и там нямаше светлина, предположих че някой от бушоните е паднал или просто е станало авария и няма ток в целия квартал. Отидох до прозореца, за да погледна дали някоя друга къща свети. Явно не е авария, защото абсолютно всички други имаха ток. „ЧУДЕСНО!“ казах си наум. Все още доста ми се спеше, затова реших просто да си легна и да ям нещо сутринта. Когато минах покрай банята обаче, рязко крушката светна. В останалата част от къщата все още нямаше електричество. „Какво става?“. Реших да вляза вътре - ГОЛЯЯЯЯЯМА ГРЕШКА! Когато отворих вратата се вцепених. Тялото ми замръзна. Не можех да помръдна. Исках да крещя, но от устата ми не излезе нито звук. Просто седях там без да мога да направя нищо! Сърцето ми щеше да се пръсне! Наум крещях, че трябва да се махна и въпреки това нищо не ставаше.
В огледалото виждах себе си. Но не онази себе си която бях свикнала да виждам 16 години. Нещо много по-различно и тъмно. Нещо, което ми се щеше да не бях виждала. Изведнъж образът започна да се движи. Променяше формата си като с всяка секунда ставаше по-размазан и същевременно по смразяващ. В момента в който започна да се смее обаче, най-сетне помръднах. Хванах най-близкото нещо до себе си и го хвърлих срещу огледалото.
Избягах. На излизане от стаята чух как стъклото се разби в пода. Заключих се в стаята си и се завих през глава. Исках всичко да спре. Исках да се окаже че това е сън и да се събудя. Уви, не беше сън.
Не знам колко време мина...може би 10 минути...може би 1 час, но знам едно - след цяла вечност стресът надделя и най-накрая успях да затворя очи. Не след дълго заспах...