Ако сенките не бяха в мен...

Сенките

Минаха 10, 15...20 минути!! А Беатрис никаква я нямаше. Какво става? Нали щеше да ме чака? Та тя току-що излезе, видях я?!
- Тук съм. - каза тя като сложи ръка на рамото ми.
- Ох, не се промъквай така! - рязко отговорих аз. - Извинявай...просто напоследък всичко ме стряска.
- Трябва да поговорим.
- Да, така е. Аз всъщност щях да ти пиша. Онази вечер...
- Какво видя там? - Беатрис дори не изчака да довърша.
- От къде знаеш?
- Ако не знаех нищо нямаше как да те предупредя.
- Амии...аз ...такова...
- Не си ме послушала, нали?
- Как очакваш да те слушам?! Не ми говориш от години и един ден просто идваш, казваш ми да не заспивам и да не излизам от стаята си, без да ми обясниш защо, и аз си помислих,че се шегуваш!
- Какво стана като излезе? - попита тя, леко изплашена.
- Когато слязох в кухнята нямаше ток. Всъщност в цялата къща нямаше ток. Крушката в банята светна и реших да вляза...в огледалото...то беше, беше...
- Сянка. - довърши тя.
- Да. Паникьосах се и счупих огледалото.
- КАКВО СИ НАПРАВИЛА?! - лекия страх премина в ужас. Дори не знаех какво толкова е станало.
- Най-странното е, че днес сутринта огледалото си беше добре, но майка ми го виждаше счупено.
- ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ ЩЕ ГО ВИЖДА СЧУПЕНО!!!
- Спокойно, тя каза, че ще го смени.
- Дори и да сложи друго това няма да помогне. Ти ще продължаваш да виждаш това.
- Ъммм...не разбирам?
- Представи си, че огледалото е портал, защитна стена, която пази това което си видяла вътре. Щом го счупиш сенките ще могат не само да живеят там, но и да излизат от него! Майка ти и всички останали виждат действителността, но сенките ще продължат да живеят вътре. Още щом сте срещнали поглед, вече не можеш да ги махнеш от там. Имам само още един въпрос...чу ли нещо?
- Ами, всъщност да. Нещо като смях. - очите ѝ се забиха в мен. - Защо?
- СУПЕР! Сега не можем да направим нищо. Чуй ме, тази вечер не прави нищо. Веднага щом ме прибереш се заключи в стаята си и не пускай НИКОГО вътре. Сенките могат да приемат човешки образи.
- Добре. - тихо казах аз. Беше ме страх. Изведнъж Беатрис замръзна. Сякаш гледаше в нищото. - Ъмм...ехо. Добре ли си? - тя не каза нищо. Не след дълго усетих тежест. Не можех да си поема дъх. Сякаш някой ме душеше. Видях как нещо мъгливо се е увило около врата ми. Беше Беатрис. Но не тази Беатрис. По скоро като сянката в огледалото. „Могат да приемат човешки образи“ повторих аз.
При тези думи нещото изчезна. Закашлях лях се. Най-сетне можех да си поема дъх. Беатрис падна на земята. Аз клекнах до нея. От носа ѝ течеше кръв.
- Какво става!? Добре ли си!?
- Да. - каза тя. - Просто тук не е безопасно. Трябва да си ходиш. Утре ще говорим пак.
- Сигурна ли си?
- Определено. Хайде, тръгвай.
Преди да отида в къщи помогнах на Беатрис да се измие. Казах чао на класа си и тръгнах. Биляна се опита да ме разубеди, но аз бях непреклонна. Исках просто този ден да свърши!

                               ***

Когато се прибрах не говорих много. Не ми се обясняваше как е минало.
- Изморена съм. Ще си лягам. - казах на родителите ми.
Качих се в стаята си. Точно преди да затворя вратата нещо ми попречи. Беше майка ми.
- Добре ли си? Нищо не каза.
- Да мамо, всичко е наред. - помислих си, че разговорът е приключил, затова посегнах да затворя вратата. Майка ми обаче не ми позволи. Тя просто седеше там и ме гледаше, не искаше да си тръгне. - Ще ти обясня всичко утре, става ли? Изморена съм.
- Добре тогава. Лека нощ! - и тя се обърна и си тръгна.
Заключих се в стаята си и паднах на земята. Докато майка ми слизаше забелязах нещо...нямаше сянка. Изтръпнах. Бях убедена, че това не беше тя.
Изпаднах в истерия. Никога досега не съм се чувствала по-изплашена и безпомощна.