Ако сенките не бяха в мен...

Запознанство

Дълго вървяхме по незнайни за мен улици. До известно време се опитвах да запомня пътя, но започнаха да се обърквам. Завивахме ту наляво, ту надясно. Следвах Беатрис без да казвам нищо. Не знаех от колко време вървим, но със сигурност беше доста.

Точно преди да попитам колко остава тя се обърна към мен:

- Стигнахме! - бяхме застанали пред черна метална врата, която се сливаше с тъмнината в малката тясна уличка.

- Ъммм...къде сме? - преди да получа отговор вратата се отвори. На прага се показа момиче, с дълга руса коса, вързана на нещо като кок, облечена с бели дънки и тъмрн суичър. Беше приблизително за нашата възраст.

- Най - сетне дойдохте! - каза тя, прегръщайки мен и Беатрис. Почувствах се странно, та аз не я познавах!? - Извиявай, не се представих. Аз съм Калия! Чувала съм много за теб! - нима??? - Хайде, нека влезем. Навън е студено.

Следвахме Калия нагоре по едни стръмни и стари стълби, водещи до таванско помещение.

- Тук сме! - извика Беатрис щом влязохме. Мястото беше малко. Състоеше се от малка кухня, хол, в който имаше само диван и маса за кафе, килим и няколко лавици с книги. Имаше и малко прозорче със стълба водещо до покрива. На килима стоеше момче с черна тениска, сиви дънки и черни кецове. Тъмно кестенявата му коса скриваше част от лицето.

От другата стая излезе друго момче. Беше доста по-висок от мен и Беатрис, но пак изглеждаше на нашите години. Беше облечен с бяла тениска и черна горница, малко по-широки дънки и слушалки в ушите. Имаше чуплива светлокестенява коса:

- Ти трябва да си Лия! Приятно ми е! - каза той подавайки ми ръката си. - Аз съм Нико!

- Приятно ми е! - най-сетне казах нещо.

- А това там е брат ми Мирослав. - каза Калия, посочвайки момчето на килима.

- Здрасти. - каза той тихо и леко грубо без дори да вдигне поглед.

- Извини го. Той си е такъв. - побърза да го оправдае Нико.

- Може би просто ми се спи!? Все пак е 05:00 часа сутринта!

- Ооо я млъквай. - секна го Калия. - Не му обръщай внимание.

Дочух как Мирослав се изсмя. Чувствах се странно. Тези хора изглежда ме познаваха, а аз дори не бях чувала за тях. Поне изглеждаха мили.

- Ааа мога ли да попитам защо съм тук? - попитах аз на свой ред.

- Оллл да!!! Извинявай, може би трябваше да започнем с това. Седни. - послушах Беатрис. Нямах търпение да ми разяснят ситуацията.