Сама в гората

Кирил ТЕРЗИЙСКИ

САМА
В ГОРАТА

Гла­ва Пър­ва

Сут­рин е. Слън­це­то ед­ва е за­поч­на­ло да се из­ди­га, ко­га­то на вра­та­та се звъ­ни. Оти­вай­ки бав­но, раз­тър­квай­ки очи­те си, от­ва­рям вра­та­та. На­вън е сту­де­но. Има сняг и всич­ко е ка­то в бя­ла при­каз­ка. След три дни е Ко­ле­да, но най-ве­ро­ят­но ня­ма да праз­ну­ва­ме.

Ние ня­ма­ме па­ри за ел­ха, по­да­ръ­ци или ко­лед­на тра­пе­за. Жи­ве­ем бед­но в мал­ка къ­щур­ка.

На вра­та­та е Вик­тор. Пог­леж­дам ча­сов­ни­ка. Де­вет сут­рин­та е. За­що звъ­ни тол­ко­ва ра­но?

‒ Тряб­ва да по­го­во­рим ‒ каз­ва той.

‒ И за как­во? Пак ли си до­шъл, за да ми го­во­риш за сво­и­те проб­ле­ми? Пис­на ми да об­съж­да­ме са­мо то­ва, ко­е­то ти ис­каш, а до­ри и не ме изс­луш­ваш, ко­га­то ти го­во­ря! Не пак! Ти си го­лям...

‒ Не ста­ва въ­прос за мен ‒ каз­ва сми­ре­но той. Не ста­ва въ­прос за не­го?

То­ва е ня­как­ва ше­га. Та той е тол­ко­ва са­мов­лю­бен и его­и­сти­чен, а се­га не ста­ва­ло въ­прос за не­го!

‒ А за как­во? ‒ пи­там го аз.

‒ За Ма­рия ‒ каз­ва по­кор­но.

‒ Как­во за нея?

‒ Тя е из­бя­га­ла от къ­щи.

Не мо­же да бъ­де! Ма­рия? Чи­и­то ро­ди­те­ли ви­на­ги ѝ да­ват то­ва, ко­е­то ис­ка, чий­то жи­вот е ка­то при­каз­ка, Ма­рия, ко­я­то ни­ко­га не гла­ду­ва, ко­я­то вся­ка Ко­ле­да яде ху­ба­ва хра­на; съ­ща­та та­зи Ма­рия, ко­я­то има всич­ко, е из­бя­га­ла? Да, ако бях­ме аз или Вик­тор, ще­ше да е по-нор­мал­но ‒ все пак ние сме бед­ни, жи­ве­ем скром­но и се нуж­да­ем от по-доб­ри ус­ло­вия за жи­вот. Ба­щи­те ни пи­ят все­ки ден. Пред­по­ла­га се, че ра­бо­тят, но не е точ­но та­ка.