Тя бе една развалина. Разпадаше се и нямаше какво да направи, опитваше, но без резултат.. Или имаше такъв? Тя беше като всички други хора, които могат да се видят на улиците, разбити, фалшиви, зад маска която се надяват да не падне. Тя е просто момиче, което не знае какво да прави с чувствата си. Тя не може да намери отговорите на въпросите,който си задаваше. И сега осъзнава, че е като всички останали. Криеше се зад маска,за да изглежда силна, точно като тях. Тя се чувстваше изгубена. Но защо? Защо не е казала на някой, че се чувства по този начин? Тя беше сломена...разбита...и го скри... А той? Той е същият като нея..или съвсем различен? Той си мислеше че тя е толкова крехка, можеше да се счупи само с едно докосване, колкото и силна да изглеждаше. Или пък не беше така? Той е една от малкото причини тя да се разпадне на милиони парченца, той е нейното падение. Или е нейното спасение? Или може би е някой друг?

Поезия, пропита с кръв. Моите чувства, макар и оскъдни, са вложени в тези редове. Тук заключих сърцето си. Тук избяга душата ми. Любовта не е само красива искрица, вливаща надежда в живота. Тя може да е и кървава река, понесла смъртта към теб. Може да е буйни плевели, оплели те в смъртоносна примка. Може да е твоя най-голям кошмар. Това показвам със своята поезия - тъмната страна на любовта. Кървавата й страна.

Протежето на шефа. Сестрата на Хрътката. Наркоманката. Отровната. Лудата. ЗМИЯТА. Това са малко от наименованията, дадени ми от Пришълците. Това са доверените хора на Хищника - моя шеф и повелител. Хищника е над всички, занимаващи се с наркотични вещества, оръжия и всякакви незаконни дейности в Европа. Аз и брат ми сме избрани да вземем бизнеса му ако нещата се объркат фатално за него. Ние сме неговата дясна ръка. А всичко друго е напълно ненужно в моя живот. Или поне така смятах до един съдбовен ден. Мразя този ден.

Сбърканите истории на едно момче, изразени в поетични стихове.