" - Познаваш ме. Това ще завърши зле. - погали бузата ми с пръсти,усмихвайки се сухо. - Познаваш ме. Стига началото да си струва през всякакъв край ще мина. - хванах ръката му и сплетох пръсти с неговите." "- Виждаш ли? Виждаш ли! - крещеше,обикаляше нервно стаята,удряше стената,вратата,шкафовете,чупеше всичко,което му падне. - Казах ти,че "ние" е ужасна идея. - Да. - стоях свита в ъгъла,но го гледах без страх. - Но кога съм те слушала?" "- Съжалявам. - прошепна. Гледаше ме тъжно,умолително. Болеше го. - Не съжалявай. - проплаках. - Поне началото си заслужаваше." Имах чувството, че всичките ми грехове се бяха събрали в него,създавайки го като личност,която щеше да преобърне живота ми на 180 градуса. Кой би предположил,че най-лошия грях е толкова красив?

Стаята бе тъмна. Единственото, което бих могла да различа, бе силуета му. Раменете му се подаваха иззад опърпания, предполагам, стар стол. Гърбът му беше обърнат към мен, а стойката му издаваше вътрешното спокойствие, което таеше в себе си. Толкова години чаках този момент, най-сетне да го срещна. Повтаряше ми,че най-важно е времето. При мен "най-важното" беше в изобилие, но не ми стигаше само да го притежавам. Трябваше да се науча да боравя с него. Макар и непряко, мъжът стоящ пред мен, ми помогна. Извървях пътя дотук. Сега остава само да разбера дали си е струвало.