Беше октомври. Вън лек дъждец поръсваше. Часът наближаваше 20:00, небето отдавна се бе потъмнило. Въпреки че зимата още не беше дошла, от комините на някои къщи излизаше пушеци. Отправяше се към небето и се сливаше с него. После нищо не оставаше. Както с нас хората. Телефонът ми изведнъж звънна. Беше той. Той. Човекът, от когото ръцете ми започваха да треперят, сърцето ми да бие толкова силно, че все едно съм тичала километри, а стомахът ми се преобръщаше. Вдигнах. - Пред вас съм, може ли да излезеш? Искам да те видя. - Добре излизам до няколко минути. Човекът, когото обичах повече от всичко беше пред нас и чакаше мен. Без да го мисля много излъгах нашите, че отивам до магазина и излезнах. Без чадър. Без нищо. Само яке. В такива моменти е трудно да мислиш за нещо друго освен за случващото се. Само за да изживея любовта бях готова на всичко. Дори да избягам. С него. Сега. Но това никога не се случи. Защото той никога не ми го предложи. Не ми предложи и любовта си. Никога не ме заобича по този начин.