Hope Dies Last

Животът ми не би могъл да се нарече живот. Чувствам се като клечка, затворена в малка кибритена кутийка. Чувствам се като ненужна вещ, от която никой не се интересува. Чувствам, че не бих могла да издържа и минутка в тази огромна къща, в която няма нито любов, нито капчица съжаление. Но какво друго ми остава? Има ли къде да избягам? Отговорът е само един - няма! Остава ми само едно...да търпя и да не се поддавам на гнева, който изпитвам. Да не показвам омразата, която ме карат да проявявам, тези хора. Но стига толкова за чувствата ми. Сигурно сте любопитни за какво точно ви говоря, нали? Тогава не спирайте да четете!