- Мамка му... Не мога да те гледам! - ударих го в гърдите, а от очите ми се сипеха големи, многобройни, горещи сълзи.
- Не мога да те дишам! Изчезни! - изкрещях и се сгромолясах на земята. Нямах сили. Все още хлипайки, промълвих съвсем тихо..
- Защо и ти го направи? Нали ми обеща, че никога няма да го сториш... Забрави ли? - изрекох едвам едвам, сухо и горчиво, като за последен път ударих краката му. Той не помръдваше. Чувствах се така, сякаш току що са ме пребили и са изтръгнали сърцето ми с голи ръце, а после са го хвърлили на кучетата.
Започнах да се изправям, подпирайки се на ръцете си и набирайки се на омекналите си крака. Застанах отново пред него. Погледнах го. След това се обърнах и си тръгнах, докато бършех мокрото си, като от дъжд лице, с ръкава на бузата си. Вървях бавно, с надеждата, че ще ме настигне или че ще ми извика, да не си тръгвам. Уви, той нищо не направи...
__________
Благодаря на тези, които ще четат историята ми.. 💋💋
#6- раздяла (10.09.2020г.)
За сравнително краткият си опит с живота съм виждал всичко. Болката, лицемерието и омразата винаги са били залепени за мен. В този ред на мисли е очевидно колко смаян бях след появата на русото торнадо в живота ми и ми показа че всъщност нищо не съм знаел за живота.