Читателят.

И ето, че поредният ден измина в самота. Той беше тъжен всеки ден. Съсипан. И се чувстваше напълно самотен. Не за това, че нямаше приятели. Напротив. Имаше приятели и то истински. Можеше да им вярва винаги и когато имаше нужда от тях винаги бяха до него. Но въпреки това, той се чувстваше напълно самотен, понеже нямаше момиче до себе си. Беше навършил осемнадесет години а не беше имал нито една връзка. Не можеше да каже колко боли от раздяла защото не си имаше никого. И да, въпреки всичките откази които му правеха, той продължаваше да опитва и си казваше, че няма да се предаде, че има шанс да открие момичето което търси, че може би, просто може би, някой го чака там някъде. Но с всеки ден, седмица, месец, година.. той се отчайваше повече и повече. Мислеше си че няма да намери своята половина, че ще се остане сам, започваше да свиква с това колкото и да не му се искаше.

Беше дъждовен ден. Не спираше да вали от дни. Беше седнал в удобния дървен люлеещ се стол четеше поредната книга, пиеше кафе и се наслаждаваше на дъждът. Вече се свечеряваше и му се доспиваше малко по малко. Заспа, след това се събуди пак там. В удобният люлеещ се стол с книгата обърната върху гърдите му. Стана, протегна ръце и се отпусна. Отиде към кухнята наля си чаша вода и си легна.

Събуди се рано и отново отиде до кухнята. Отново си направи кафе, и седна на същия стол, същата стая, същият ден.