Прокуден от България в 1887 година, прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени оживяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя умствен поглед, картини от бурния живот на отечеството през Априлското въстание. О, видения, как услаждахте душата ми! О, съдбоносни дни, какви трепети пробуждахте в нея! Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени: те ме въодушевяваха, те ми дадоха нов полет и нова младост на музата ми - и от бедната стаичка в отстранената одеска улица книгата ми обиколи цяла България, мина границите и профуча из Европа. И аз благославям сега това изгнание.
Иван Вазов
19 окт. 1920 г.
София
След 20 години мир в обединените кралства Канисия и Лангустия назрява нов конфликт. Kралят на Лангустия Бертранд II Турим става все по-стар, а при липсата на наследници това означава само едно. Кралството му е притиснато от всички страни от алчни ръце, вкопчили се във трона, и малко по малко отново се разнася мирисът на война. Съдбата на Лангустия и не само виси на косъм докато в короната на стария крал се заражда кървава буря...