По следите на любовта

Забелязах я.

Преди няколко години- точно тук.

Намирах се на мястото,където започна всичко.

Признавам ,че още от самото начало бе привлякла вниманието ми.

Малката й фигура,скрита в ъгъла, плачеща и ранена.

Треперещите ръце, с които опитваше да приглади буйната си коса,с цвят на кехлибар.

Очите й...тези красиви очи, ме гледаха уплашено.Следеше всяка моя крачка,сякаш от това зависеше животът й.

Всичко това,мамка му,само засилваше интереса ми.

Онази нощ не я заговорих.Нямах смелостта да я погледна в очите и да й кажа,че животът й никога няма да бъде същия.Че аз-Марк Ерингтън ще реша съдбата й.

Не можех.

Щях да я загубя.

Завинаги.

Дните минаваха,а аз не можех да спра да мисля за нея.

Пансионът се превърна в мой дом.Само там можех да я виждам.

Бях толкова шибано влюбен,че забравих думите,които баща ми ми казваше всяка нощ:

,,Жените...Те са най-опасни.Използват любовта като оръжие.Внимавай.Никога не забравяй,че дори най-големият ти враг става приятел,щом му потрябваш.

Мамка му.Беше прав.

Бях шибано влюбен в човека,който опитваше да ме съсипе.

Бях прецакан.

Забелязах я,а ми се искаше да не бях.