"Хей. Взел си ми телефона."
"Съжалявам, но си се объркал. Това си е моя телефон."
"Така ли? Тогава защо на този, от който ти пиша тапетите са на пейзажи, а не на One Direction и защо този има парола, а на този от който пишеш сега няма? И впрочем съм момиче, а не момче."
Запознанството им беше неочаквано и... с една дума сблъсък. При който двамата размениха телефоните си. Това странно приятелство, което завързаха можеше да се разрастне в нещо повече, но и да бъде прекалено опасно. За Хари Стайлс момичето, с което размени телефона си онзи ден, се превърна от една от най-големите му фенки в един от най-близките му хора. Но страхът му от това да признаеше кой всъщност е го възпираше да ѝ признае истината. Колкото повече се привързваше, толкова повече се страхуваше от реалността, в която тя разбира за всичко, за което я е лъгал. Може ли такова приятелство да съществува наистина? Или тайните щяха да бъдат края?
Тя беше неговото обсебване. Тя беше неговият лъч светлина. Тя беше лекарството за всичките му рани. Тя беше надеждата му за един по-добър живот. Тя...Тя беше неговото спасение.
Черните вълнисти коси, спускащи се малко под раменете. Тъмно лешниковите очи с извити мигли - толкова невинни, но и толкова прозрачни, издаващи всяка една емоция. Плътните, големи, розови устни, които сякаш нарочно те приканваха да отидеш и да ги опиташ. Ангелският глас, който излизаше от тях. Божественото тяло с прекрасни извивки.
Всичко това беше негово. Тя беше негова. Но дали сърцето й щеше да бъде негово, както всичко останало?
-Ти си моя. По всеки един начин. Всяка една част от теб ми принадлежи. Завинаги. Запомни това принцесо.
-Можеш да притежаваш тялото и живота, но не и сърцето ми.