i told the stars about you.

THEY TOLD ME YOU'RE STILL CRYING.

" смъртта е страшна само, докато нечие тяло
повяхва и дава на душата свободата да диша. "

Все още си спомням лицето ти ясно. Като сутришна роса в ранна пролетна утрин. Усмивките, които ми даваше винаги. Следваше топлотата, която съумяваше да ме сгрее всеки път, дори и в най-студените декемврийски дни. Гласът ти, който винаги оставаше един и същ докато водеше разговори с мен, дори емоциите ти да варираха от светли към тъмни, от тихи ливади до бурни морета. Дори да те бях вбесил или да те бях разочаровал. Нещо, което за мое съжаление, правех много пъти. Направих го и в онзи съдбовен ден.

И колкото вратички да оставях отворени, смятайки, че за пореден път ще връхлетиш в онази проклета стая с лющещи се тапети, като принца на бял кон, с който винаги те сравнявах, макар и на шега... Колкото и вратички да оставях отворени, за да си спечеля време, отново насилих времето си сам, заради онази празнота в гърдите си. Исках да те видя и да чуя сърцето си как бие учестено, дори и за последно.

Ключът под изтривалката, вторият върху малкия перваз насред многото саксии. Фактът, че вратите дори не бяха заключени. Следите от сълзите ми по дъсчения под, прекалено прецизната подредба на стаята ми. Нито един от тези изходи не беше моят, дори да представляваха отворени пролуки. Отвън навътре следваше да се случи промяна, не обратното. Такъв си бях, такъв останах и до края, макар и донякъде да звучи прекалено гордо от моя страна. Прекалено егоистично. И вероятно част от теб ме мрази за това.

Не се съмнявай в себе си и в това, което си ми дал. Защото до последния си дъх обичах усмивките ти, до една безценни за мен, които с цялото си същество желаех да мога да скътам в буркан, който да нося навсякъде със себе си. Светлите моменти, в които ме накара с прости думи и действия да се почувствам лек, да повярвам, че дори тези от плът и кръв могат да стигнат до Бога, без да са им необходими криле. Любовта ти, чийто вкус отнех, за да го запазя със себе си поне само още миг, тъй като вече бях сторил най-жестокото. Не исках да бъда още по-жесток и да ти отнема и това. Поне не и завинаги, а само докато приключа моят път.

Отново се почувствах лек, когато всичко свърши. Но въпреки това сърцето още тежеше в гърдите ми, заради това, което предстоеше да се случи. Състоянието, в което щях да те видя. Да прогледна с премрежен поглед през последиците от моята собствена глупост. Останах, докато очите ми не можеха и не желаеха да виждат повече чертите ти, разкривени от гримасата на мъката. Докато ушите ми не пожелаха да останат глухи за молбите ти, тук-таме някой укор и плачът ти, който удряше сърцето ми така, сякаш на негово място имах оголени жици, чакащи нещо да провокира електрична реакция.

Понесох се над главите ни, над дома ми, над простичкия град, в който обичахме да се скитаме. Съзнах колко малък бе всъщност, а колко голям беше като ценност за мен. Защото бях споделил всичките гледки, които той притежаваше, с теб.

Звездите ме посрещнаха с първите галантни стъпки на нощта и тежкия ѝ, смазващ плащ. Бяхме сгушени някъде из тъмните му гънки, където царуваше мълчанието и можех да споделя тревогите си. Обстановката беше предразполагаща и за пръв път от много време чувствах, че мога да говоря от дъното на сърцето си и да си позволя да прелея, да потъна в океана, който сам мога да създам, стига да имам желанието да го направя. Но не бързах. Нямаше и за къде. Това ми бе едва първата вечер, а истории имах много. Щях да започна с моята собствена, а подире ѝ щяха да се нанижат и останалите, като броеница от мъниста, хванали тънък слой прах. Щеше да дойде ред и на нашата.

Нашата история разказах на звездите последно. Защото тогава можех да съсредоточа вниманието и сърцето си единствено в нея, да почувствам присъствието ти отново, да чуя гласа ти отново, макар в мен да се надигаше страх, че си гневен. Че си ме намразил затова, че те напуснах по-най-грозния от всички начини.

Когато споделих това свое опасение със звездите, с моите вече тъй верни сестри, те поклатиха главите си в отрицание. Тогава за пръв път, физичните закони загубиха значение, когато видях звезда да плаче.

" Защо плачеш, ти единствена от всички, сестрице? Нима единствена теб докосна тази моя история?"    , при въпросът ми, звездата отрече, но сълзите продължаваха да се стичат по бледните й груби страни.

" Не, братко. Просто съм звезда, която ще познаеш, стига да допуснеш по-близко."    , ръката ми се стрелна механично към нея, без да бъде нужно през главата ми да протече преди това мисъл. Тогава усетих топлина. Твоята.

" Ти си негова. Звездата на Чонгкук."     , промълвих, а след думите ми последва кимане в отговор.

Разказах за теб на звездите, които обратно на физичните закони, не се оказаха топки от газ, а приятели, които също те обикнаха.

Разказах им всичко за теб, сякаш държах ръката ти, галех лицето ти и бях с теб, а не с тях. А те ми довериха, че плачеш до днес по моята собствена звезда, загубила пламъка си, в опит да я задържиш поне за още малко топла, макар и със сълзите си.

──── 890 word count.
thank  you for  reading
and i hope you enjoyed.
—  LOVE 💜 TIA.