Винаги (тук) - бг

Познавам го

В определени дни искам просто да се затворя някъде и да остана сама за час, два. Тази седмица в училище беше изключително натоварващо, тъйкато всеки ден правим тестове. Телефонът ми нямаше никаква батерия, което означаваше че трябва да се прибера до нас. Което също означаваше, че закъснея за срещата ми с книжния клуб. Перфектно...

Бързах надолу по стълбите на път да се развикам на всички пред мен, които се бавеха или нарочно или защото беше петък и нямат за къде да бързат. 

Зад мен познат глас извика името ми и за секунда цялото ми настроение се подобри и се качи от десет процента до сто. 

-Гледаш така сякаш някой ти е изял попарата? – Подразни се с мен Питър. Приятелят ми. Най -  прекрасното същество на земята. Разбира се момичетата от класа ми наистина ми изядоха храната... Същите момичета, които постоянно ми говорят зад гърба мислейки си, че си нямам ни най-бегла представа. Нямам намерение да се конфронтирам с тях обаче, все някога ще намерят за кой друг да говорят. 

-Е не че и това не стана, но съм бясна на почти всички учители, защото се държат отвратително напоследък... Ако и класната почне да се държи като останалите сериозно ще премисля дали да идвам на училище другата седмица. – Вървяхме пред училище и някои деца се блъскаха в нас ту нарично ту без да искат, бързайки да се приберат. Питър очевидно забеляза раздразнението ми, защото неочаквано ме целуна по бузата и когато се обърнах и го погледнах изненадано, а той се засмя с медения си глас, което ме накара да се усмихна. – Как можеш винаги да ми оправиш настроението за секунди?

-Какво да кажа...имам си своите начини. – Усмихна се той задоволено. – Просто те познавам добре. А, искаш ли да те закарам до центъра, и без това ми е на път?

-Боже спасяваш ме за пореден път! Първо обаче трябва да минем през вас да си взема зарядното. - Когато тръгнах да го целуна по бузата той ме хвана за кръста и допря устни до моите. В първия момент се стреснах и отскочих на зад, усещайки бузите ми да се зачервяват. - Хората гледат... – Промърморих тихо, гледайки към земята, за да не види доматеночервеното ми лице. 

-Нека гледат, любов. – Той присви очи и повдигна вежда. – Или те е срам да те виждат с мен? – Пояегуша се.

-Не ставай глупав! – Изсумтях удряайки го по рамото. – Може ли вече да тръгваме, ще закъснея.