И тогава в най-неочаквания момент той се появи. Момчето което мислех че ще излекува раните ми. Общуването с него бе толкова лесно, толкова че все едно говорех със себе си . Начинът по който се усмихваше когато ме погледнеше. Знаете ли, имах свои принципи. Граници които се кълнях че няма да мина. Но заради минах всичко което бях казала че няма . Чаках съобщенията му часове наред и сега докато чакам поредното си мисля: Защо? Нали нямаше да правиш това? Нали нямаше да позволиш на нито едно момче да те смачка? Защо чакаш ? Защо се надяваш? Той не е твой нейн е! Ти винаги ще бъдеш тази която той крие от света. Винаги ще бъде тя. Нали нямаше да влизаш в триъгълник. Какво направи? Доволна ли си от себе си?....
Честно казано не. Заглушавах и заглушавам всички които ми говорят истината. Защото аз се привързах толкова много към него. Защото когато го видя деня ми става по-хубав. Всичко става по- хубаво. С него забравям за всичко което ме притеснява. Той е лекарство за мен. Моето прекрасно ,мило лекарство което винаги ме кара да се усмихвам ,което ме разбира знае какво харесвам,знае кое е любимото ми детско филмче ,знае че ме е страх от мишки , знае кога ставам сутрин и ми повтаря да не пия кола че тя е вредна за мен. Толкова много го обичам и така не искам никога да го губя. Но какво да направя като той не е мой? Как да се спася от това положение?
