История за всеки (one shots)

ОТВЪД УСМИВКИТЕ

Събуждам се. Слънчевите лъчи настойчиво си проправят път през дантелената завеса, спускайки се право в лицето ми, сякаш ме пъдят от мекото и удобно легло. Удобно, защото там в последно време се чувствам най-защитен. Свивам се, свалям усмивката за пред света и се оставям на съня, отнемащ някак  лесно тежестта, която животът така жестоко стоварва понякога. Хората казват, времето лекува. Тогава не е ли най-лесно да затворя врати и прозорци, даващи ми връзка с външния свят и да изчакам времето, свит в гнездото си.

Пробвах.

Не съществува бутон, с който да изтрия лошите спомени завинаги от съзнанието си. С който да запълня раните, когато самите те бяха огнестрелния куршум. 
Но разбрах, че има начин да затисна чувствата от тях, ако създам по-хубави, красиви дори вълшебни спомени.

Не сънища, спомени!

Когато въпреки пандемията, лишенията, скръбните вести от новините, които се превърнаха в бит за населението, се изправи желанието за неизживяното по-добро.

Чудото, наречено, добро, е ключът който ще открие един друг свят. Свят, в който няма нужда да се усмихваме по етикет, за да се впишем сред останалите. Място, което ще озярава душите ни със същата енергия и отвъд усмивките по лицата ни.

И за да бъде тази мечта не просто блен, а реалност, слънчевите лъчи издават какво ме чака отвъд стаята. Животът, който бих могъл да направя, щом  имам възможността да заявя, че разполагам със свое гнездо, покрив над главата си, който бих да съзирал всяка нощ, опитвайки се да открия съня.

Усмихвам се на жаркото и неуморно слънце, което за пореден път осветява пътя ми, дава ми енергия, сила да се усмихвам не просто физически.
Преди оценявал ли съм стойността му?

Понасям се на гребена на вълната, която за мен е светлият и пъстър ден, осеян с възможности, веселба, връзки. Понякога наистина забравям вътрешния си свят в тълпата, далеч от гнездото. Смехът ми се разнася из непознати места, съзнанието ми се вселява в различни истории, фигурата ми се среща с приятели, близки или напълно непознати дори онлайн. Всичко това разсейва. Запълва сякаш с благородни камъни бездната която от друга страна все още си е някъде там в мен... Все още не е изчезнала напълно. Може би е нужно още малко време?

С близки приятели умуваме да издадем собствена творба, чиято цел е да измъкне всеки читател за миг от коварната реалност.  Творба от непринудени комични ситуаци, имащи силата да предизвикат дори мимолетна усмивка у читателя изгубил и последната капка надежда.
Премеждетията от живота вече застигнаха всеки един от нас. Тогава защо не подадем ръка и на друг да не пада в своята бездна?

Прекрачвам прага обратно в дома си късно вечер, затаил дъх от вълнение, дали наистина ще мога да издам вид "лекарство, подтискащо проблемите на човека". Търся припряно, но с усмивка тетрадката с черновите, докато не запълвам целия под с хартии, книги, предмети. Ръцете ми шават първично в чекмеджето, докато не опипват познат сребърен материал, в квадратна форма, запазен с прашно стъкло в средата ѝ. Усмивката на лицето ми замръзва, щом откривам картина. Спомен, който ускорява туптежа на сърцето ми, овлажнява очите ми, спира дъха ми, кара кожата ми да настръхне. Очите ми се срещат с тези, загубени от полизрението си толкова време. Минала е повече от година, а чувствата ме събарят, както в деня на загубата.

Стискам очите си, забивам зъби в  устните си, недопускайки последващ стон, свивам ръцете си в юмрук, в опит да запазя самобладание, но я изпускам от хватката си. Споменът, който бях затулил изпод всякакви други вещи, но все пак запазил, намира края си на пода в краката ми. Рамката и стъклото от картината блещукат на парчета, сякаш ми казват, че аз все още съм сам. Противя се на тази мисъл, като хващам с голи ръце късчетата стъкло, за да сглобя отново картината, сякаш така ще я направя отново жива. Вместо това от пръстта ми шурва кръв.
Всички усмивки са били напразни? Залезе ли слънцето, изгрее ли луната, се събуждам от блена, за да изживея поредния кошмар?

— А може би "бездната", от която тъй жадно бягаш, ще те научи да цениш и най-малката песъчинка. Всяко късче от живота.  Защото измине ли нощта, слънцето отново блесва на хоризонта. А загубата остава в миналото. Така и тази картина остава спомен, който сега се разпадна, за да бъде забравен. Наполовина забравен. След време ще си спомняш с усмивка прекрасните моменти заснети на тази снимка, вместо сега да плуваш в море от болка, защото не можеш да ги изживееш отново.
Затова е животът. За да се закрепим за него.

Познат загрижен глас обръща в съвсем друга посока емоциите, мислите ми.  Усещайки аромата след предгръдката, с която ме дарява, аз се изпълвам с надежда, че не всичко е изгубено, щом има човек до мен. Щом има някой, способен да превърже раните ми. Ръцете ѝ държат голямата тетрадка, чиито ръкописи утре щях да публикувам.

— Направи го! Дерзай! – шепот глъхти в ухото ми, след като тя загася лампата след себе си и ме оставя да заспя.

Усещам тръпчинките от усмивката си, макар да се намирам отново в обичаното си легло.
Осъзнавам, че няма нужда бездната да изчезва, тя ще ми дава силата да ценя всичко, което притежавам и ще притежавам.
Да се усмихвам искрено на това което следва. 
Утре.
И неусетно заспивам.

КРАЙ